Робин Хоб - Тронът

Заразтривах слепоочията си. Започваше да ме боли глава, както всеки път след като използвах Умението. След миг осъзнах, че съм свалил мислените си стени. Отново ги вдигнах и се свих на кълбо в мрака. Този път Уил не ме бе открил, ала не можех да си позволя да съм толкова лекомислен. Въпреки че приятелите ми ме смятаха за мъртъв, враговете ми знаеха, че съм жив. Трябваше да поддържам стените си и да не давам възможност на Уил да проникне в ума ми. Главата ми се пръскаше, но бях прекалено уморен, за да стана и да си направя чай. Освен това нямах самодивско биле, само онези непроверени семена от Трейдфорд. Допих остатъка от брендито на Гръм и отново заспах. Сънувах тичащи вълци. „Зная, че си жив. Ще дойда при теб, ако ти трябвам. Само ме повикай.“ Пресягането му беше колебливо, но аз се вкопчих в него като в приятелска ръка.

През следващите дни продължих към Синьото езеро. Духаше вятър, който носеше със себе си пясък. Наоколо имаше само скали, сипеи и нискорасли храсти с месести листа. Отначало пътеката едва се забелязваше в твърдата пръст, постоянният студен вятър бързо заличаваше следите от копита и колела на коли. Ала колкото повече се приближавах към езерото, толкова по-зелена ставаше местността. Пътеката се превърна в почти истински път. Вятърът донесе дъжд, проливен дъжд, който проникваше през дрехите ми.

Опитвах се да избягвам контактите с други пътници. Нямаше къде да се скрия от тях в тази равнина, но правех всичко възможно да изглеждам безинтересен и отблъскващ. Подминаваха ме бързо препускащи вестоносци, някои запътили се към Синьото езеро, други — обратно към Трейдфорд. Те никога не спираха, но това не ме успокояваше. Рано или късно някой щеше да открие петима непогребани кралски стражници и това щеше да го учуди. И Крис или Славея нямаше да устоят на изкушението да разкажат историята за това как заловили копелдака пред очите им. Колкото повече се приближавах до Синьото езеро, толкова повече хора срещах и смеех да се надявам, че не се отличавам от другите пътници. Защото из тучните пасища имаше ферми и дори селца. Виждах ги в далечината, едва различим силует на къща или струя дим, издигаща се от комин. Вече беше по-влажно и шубраците отстъпиха място на храсти и дървета. Скоро започнах да подминавам овощни градини, сетне пасища с млечни крави, край пътя кълвяха кокошки. Накрая стигнах в града, който носеше името на езерото.

Равнината продължаваше и след Синьото езеро, сетне бяха подножията на Планините. И Планинското кралство. А някъде отвъд Планинското кралство бе Искрен.

Малко се обезкуражих, когато се замислих колко време ми е отнело да стигна пеш дотук в сравнение с първия път, когато бях пътувал с кралския кортеж. На крайбрежието лятото беше свършило и бяха започнали зимните урагани. Дори в равнините не след дълго щеше да настъпи зима. Предполагах, че по най-високите места в Планините вече вали сняг. Когато стигнех там, той вече щеше да е дълбок и не знаех с какви условия ще се сблъскам, докато прехвърлям склоновете, за да потърся Искрен в земите зад Планинското кралство. Не бях сигурен дали е жив — беше изразходвал прекалено много сила, за да ми помогне да избягам от Славен. И все пак думите му „Ела при мен, ела при мен“ сякаш кънтяха с биенето на сърцето ми и аз крачех в техния ритъм. Щях да намеря или Искрен, или неговите кости. Ала знаех, че докато не го направя, не принадлежа на себе си.

Градът Синьото езеро изглежда по-голям, отколкото е в действителност, защото се е разпрострял на обширна територия. Не видях много високи сгради. Повечето бяха ниски продълговати къщи с прибавени след женитбата на синовете и дъщерите нови крила. На отсрещния бряг на езерото имаше много дървен материал, затова по-бедните къщи бяха от кирпич, докато онези на по-старите търговци и рибари бяха от кедрови дъски. Повечето бяха бели, сиви или светлосини, което ги правеше да изглеждат по-големи. Много имаха прозорци с дебели стъкла. Ала аз ги подминах и продължих натам, където винаги се чувствах като у дома си.

Пристанището едновременно приличаше и се различаваше от тези на крайморските градове. Тук нямаше нужда да се съобразяват с приливите, само с вдиганите от бурите вълни, затова много къщи и други сгради бяха издигнати на стълбове далеч навътре в самото езеро. Някои рибари буквално завързваха лодките си пред вратата на дома си, други доставяха улова си до задната врата и търговецът продаваше рибата през предната. Струваше ми се странно да усещам мирис на вода без сол и йод. Езерният въздух ми миришеше на нещо зеленикаво и усойно. И чайките бяха различни, с черни краища на крилете, но иначе също толкова хищни и крадливи. Имаше и прекалено много стражници, които обикаляха наоколо като котки в златистокафявите си фароуски униформи. Не ги гледах в лицето, нито им давах повод да ме забелязват.