Робин Хоб - Тронът

Предположих, че ключът е у онзи, който ме беше оковал. Допълзях при следващия труп, но в кесията му открих само димче за кадене. Надигнах се и седнах, защото чух по сухата земя да се приближават неравномерни стъпки. Вдигнах поглед и примижах срещу слънцето. Младежът бавно идваше към мен. В едната си ръка носеше мях. В другата държеше ключа.

Спря на десетина крачки от мен и изхриптя:

— Твоят живот срещу моя. — Виждах, че се олюлява. Не отговорих. Той отново опита. — Вода и ключът за оковите ти.

И кон. Няма да се бия с теб. Само вдигни осезателното си проклятие от мен.

Изглеждаше ужасно млад и окаян.

— Моля те — ненадейно промълви той.

Бавно поклатих глава.

— Беше отрова — признах аз. С нищо не мога да ти помогна.

Той горчиво ме зяпна.

— Значи ще умра, така ли? Днес ли? — Хрипливо прошепна младият стражник. Тъмните му очи бяха вперени в моите. Кимнах. — Проклет да си! — Изкрещя той, хвърли ключа колкото можеше по-надалеч и като размахваше ръце, немощно затича към конете.

Животните цяла нощ бяха стояли свободни, цяла сутрин бяха чакали с надеждата да получат овес и вода. Очевидно бяха добре обучени. Но мирисът на болест и смърт и непонятното поведение на младежа ги тревожеха. Когато стражникът извика и се строполи по очи точно преди да стигне до тях, един едър сив кон отметна глава и изпръхтя. Пратих му успокоителни мисли, но той нервно се изправи на задните си крака, после препусна в галоп. Другите последваха примера му. Копитата им не ехтяха като гръмотевична буря в равнината, а по-скоро бяха като затихващо трополене на дъждовни капки, с което си отиваше всякаква надежда за спасение.

Младежът не помръдна повече, но мина известно време преди да умре. Докато търсех ключа, трябваше да слушам тихото му хлипане. Отчаяно ми се искаше да отида при меховете и да се напия с вода, ала се боях, че ако се извърна от посоката, в която беше хвърлил ключа, никога няма да го открия. Затова пълзях на четири крака и напрегнато се взирах със здравото си око. Оковите се впиваха в плътта ми и жулеха китките и глезените ми. Продължих да чувам плача на стражника в главата си дори след като той умря. Още един безсмислено отнет млад живот. Само защото Славен не се отказваше от мъстта си. Или защото аз не се отказвах от своята.

Накрая намерих ключа, точно когато бях сигурен, че залязващото слънце завинаги ще го скрие. Той бе груб и трудно се завърташе в ключалките, но успях да отключа оковите и да ги сваля от подпухналата си плът. Гривната на левия ми глезен беше толкова стегната, че стъпалото ми бе студено и изтръпнало. След няколко минути болката нахлу в него заедно с кръвта. Не му обърнах внимание. Бях прекалено зает с търсене на вода.

Повечето стражници бяха пресушили меховете си, докато моята отрова беше изсмуквала течностите от стомаха им. В онзи, който ми бе показал младежът, бяха останали само няколко глътки. Бавно ги изпих, като дълго задържах водата в устата си. В дисагите на Гръм открих бутилка бренди. Позволих си една съвсем малка глътчица, запуших я и я оставих настрани. До извора нямаше и един ден път. Можех да успея. Трябваше.

Взех от мъртвите всичко необходимо. Когато свърших, носех синя риза, която ми ставаше в раменете, макар че висеше почти до коленете ми. Имах сушено месо и зърно, леща и грах, стария ми меч, ножа на Гръм, огледало, котле, чаша и лъжица. Опънах едно здраво одеяло и увих багажа си в него. Към всичко това прибавих кат дрехи, които ми бяха прекалено големи, но бяха по-добре от нищо. Плащът на Гръм щеше да ми е дълъг, но бе най-добре ушит, затова избрах него. Един от мъжете носеше плат за превръзки и няколко мехлема.

Можех да претърся труповете за пари и накити. Можех да се натоваря с десетки други евентуално полезни вещи. Ала исках само да възстановя онова, което бях имал, и да се махна от смрадта на подуващите се тела. Направих вързопа възможно по-малък и го завързах с ремъци от конска сбруя. Въпреки това, когато го вдигнах на здравото си рамо, ми се стори прекалено тежък.

„Братко?“

Въпросът бе колеблив, едва доловим от голямото разстояние. От раздялата. Като че ли някой говореше на език, който години наред не съм използвал.

„Жив съм, Нощни очи. Остани при своята глутница.“

„Нямаш ли нужда от мен?“ — с угризение попита той.

„Винаги имам нужда от теб. Трябва да знам, че си жив и на свобода.“

Усетих съгласието му, ала нищо повече. Зачудих се дали не съм си представил докосването му до ума ми. Ала докато се отдалечавах от труповете в сгъстяващия се мрак, се чувствах странно ободрен.