Робин Хоб - Тронът

Огромната оранжева луна висеше ниско в ясното небе. Звездите ярко сияеха и аз следвах техните напътствия, като сегиз-тогиз уморено се удивлявах, че това са същите звезди, които са осветявали пътя ми към Бъкип. А сега отново ме водеха към Планините.

Вървях цяла нощ. Нито бързо, нито равномерно, ала знаех, че колкото по-скоро стигна до водата, толкова по-рано ще мога да облекча болките си. Колкото по-дълго стоях без вода, толкова повече щях да губя силите си. Без да спирам, напоих един от ленените бинтове с брендито на Гръм и почистих лицето си. Набързо бях преценил състоянието си в огледалото. Бях изгубил поредния бой. Този път имах само синини и малки рани. Не очаквах нови белези. Алкохолът пареше, но навлажни залепналите струпеи и вече можех да отварям уста почти без болка. Бях гладен, но се опасявах, че соленото сушено месо само ще изостри жаждата ми.

Слънцето изгря над безкрайната фароуска равнина с палитра от възхитителни багри. Нощният студ поомекна и аз свалих плаща на Гръм. Продължавах да вървя и с надежда се озъртах. Може би някой от конете щеше да се насочи обратно към извора. Но не виждах нови следи, само стъпките от предния ден, вече полузаличени от вятъра.

Стигнах до извора преди пладне. Предпазливо се приближих, но носът и очите ми показаха, че за щастие наоколо няма никого. Не можех да разчитам на късмета си, че това ще продължи още много. Тук спираха повечето кервани. Първо утолих жаждата си. После спокойно запалих огън, кипнах вода в котлето и сипах вътре леща, грах, жито и сушено месо. Оставих го да къкри, съблякох се и отидох да се изкъпя в извора. В единия си край вира бе плитък и слънцето беше затоплило водата. Лявата лопатка все още ме болеше, както и охлузванията на китките и глезените ми, цицината на главата, подутото ми лице… Отказах се да изброявам болките си. Нямаше да умра от тях. Нищо друго нямаше значение.

Слънцето скоро ме изсуши. Изпрах дрехите си и ги прострях на недалечните храсти. Докато съхнеха, се увих в плаща на Гръм и като отпивах от брендито, започнах да бъркам супата. Трябваше да долея още вода и сякаш минаха години, докато сушеният грах и лещата омекнат. Седях край огъня и от време на време хвърлях в него още съчки и суха тор. След известно време отворих очи и се опитах да преценя дали съм пиян, замаян от побоя или уморен до смърт. Реших, че и това не е по-важно от изброяването на болките. Изядох супата, въпреки че граховите зърна все още бяха малко твърди. Прокарах ги с бренди. Не бе останало много. С усилие се убедих да го направя, но все пак измих котлето и стоплих още вода. Почистих най-сериозните си рани, намазах ги с мехлем и бинтовах онези, които можех. Раната на единия ми глезен изглеждаше зле. Не можех да си позволя да се инфектира. Вдигнах очи и установих, че слънцето залязва. Струваше ми се, че денят е изтекъл прекалено бързо. С последни сили угасих огъня, събрах си багажа и се отдалечих от извора. Трябваше да поспя и не исках да рискувам да ме открият други пътници. Намерих плитко долче, заобиколено с миришещи на катран храсти, които осигуряваха известна защита от вятъра. Опънах одеялото, покрих се с плаща на Гръм и заспах.

Известно време спах спокойно. После потънах в един от онези сънища, в които някой те вика по име, но не знаеш кой. Духаше вятър и валеше дъжд. Не можех да понасям протяжния вой на вятъра, навяваше ми ужасна самота. Сетне вратата се отвори и на прага застана Бърич. Пиян. Това едновременно ме изпълни с раздразнение и облекчение. Втори ден го очаквах да се прибере, а сега се появяваше в такова състояние. Как смееше?