Робин Хоб - Тронът

След малко Арно накара другаря си да спре за трети път, смъкна се от гърба на коня, направи няколко крачки настрани и повърна. Преви се надве с ръце, притиснати към корема, после политна напред на земята по очи. Един от другите стражници се засмя, но след като Арно продължи да се валя в праха и да пъшка, Гръм заповяда на Джоф да провери какво му е. Джоф отиде да му занесе вода. Клетникът не можеше да вземе протегнатата му бутилка и когато другият я доближи към устата му, водата просто потече по брадичката му. След малко Джоф се изправи с облещени от удивление очи.

— Мъртъв е, господин капитан.

Изкопаха му плитък гроб и го затрупаха с камъни. Преди края на погребението започнаха да повръщат още двама стражници. Замърсена вода, беше всеобщото мнение, въпреки че забелязах Гръм да ме наблюдава с присвити очи. Присвих се над шията на коня и сведох поглед. Изобщо не се затрудних да си придам измъчен вид.

Капитанът нареди на хората си да се качат на седлата и отново препуснахме. До пладне стана ясно, че никой не е добре. Едно момче се олюляваше на седлото. Гръм ни даде кратка почивка, но се наложи да я продължи. Едва свършваше да повръща един, когато започваше друг. Накрая, въпреки оплакванията им, капитанът напрегнато им заповяда да яхнат конете. Продължихме, но по-бавно. От жената, която водеше кобилата ми, се носеше кисела миризма на пот и повръщано.

Докато се изкачвахме по един полегат склон, Джоф падна от седлото. Пришпорих кобилата с пети, ала тя само пристъпи настрани и прилепи уши назад — беше прекалено добре обучена, за да препусне с увиснали юзди. Гръм спря хората си и всички мигом скочиха на земята, някои за да повърнат, други просто за да се свият до конете си.

— Тук ще се установим на лагер — въпреки ранния час каза капитанът. После се отдалечи малко, преви се и известно време мъчително повръщаше. Джоф повече не се изправи.

Именно Гръм се върна при мен, сряза въжето и освободи китките ми от седлото. Дръпна веригата ми и аз едва не се строполих отгоре му. Залитнах няколко крачки и се свлякох на земята с ръце, притиснати към корема. Стражникът се приближи, приклекна до мен, сграбчи ме за тила и ме стисна, но усетих, че силата му вече не е предишната.

— Какво мислиш, копеле — с пресипнал глас ме попита Гръм. Беше съвсем близо до мен и дъхът и тялото му воняха. — От замърсена вода ли е? Или от нещо друго?

Издадох задавен звук и се наклоних към него, сякаш щях да повърна. Той се отдръпна. Само двама от хората му успяха да разседлаят конете си. Другите немощно се бяха проснали на земята. Гръм тръгна сред тях и почна да ги ругае. Накрая един от онези, които се чувстваха по-добре, започна да пали огън, а друг мина покрай конете, като просто разкопчаваше ремъците и смъкваше седлата от гърбовете им. Капитанът дойде да сложи късата верига на глезените ми.

Тази вечер умряха още двама стражници. Гръм лично замъкна труповете им настрани, но нямаше сили да направи нищо повече. Огънят, който успяха да запалят, скоро угасна поради липса на съчки. Никога не бях виждал толкова мрачна нощ, колкото тази в откритата равнина. Чувах стоновете на мъжете. Някой безспирно бърбореше нещо за корема си. Жадните коне неспокойно пристъпваха от крак на крак. Мечтаех за вода и топлина. В тялото ми се обаждаха странни болки. Китките ми бяха ожулени от оковите. Но макар че постоянно напомняха за себе си, те не ме измъчваха колкото рамото. Предполагах, че лопатката ми е пукната.

Призори при мен се домъкна Гръм. Очите му бяха хлътнали, бузите му бяха бледи. Той се свлече на колене и ме сграбчи за косата. Изпъшках.

— Умираш ли, копеле — дрезгаво ме попита капитанът. Отново простенах и немощно се опитах да се освободя от него. Това, изглежда, му достави удоволствие. — Добре. Някои смятат, че си ни омагьосал с Дивата магия, но аз мисля, че замърсената вода може да убие човек, независимо дали е осезател. И все пак искам този път да съм сигурен.

И извади собствения ми нож. Когато ме дръпна за косата, за да оголи гърлото ми, вдигнах окованите си ръце и го ударих с веригата по лицето. В същото време го блъснах с цялата сила на Осезанието си. Гръм падна назад, изпълзя няколко крачки и се строполи по хълбок на пясъка. Чух тежкото му дишане. След малко утихна. Затворих очи, заслушан в тази тишина. Усещах отсъствието на живот в тялото му като слънчеви лъчи по лицето си.

След известно време, когато стана съвсем светло, се насилих да отворя очи. По-трудно ми бе да се довлека до тялото на Гръм. Всичките ми болежки се бяха слели в една обща болка, която едва не ме караше да пищя, щом направех и най-слабото движение. Внимателно го прерових. Намерих обецата на Бърич в кесията му. Колкото и да е странно, веднага я сложих на ухото си, за да не я изгубя. Там бяха и всичките ми отрови. Ключа за оковите ми обаче го нямаше. Започнах да отделям вещите си от неговите, ала слънцето сякаш забиваше стрели в тила ми, затова просто закачих кесията му на колана си. Сега всичко негово беше мое. Щом си отровил някого, помислих си, спокойно можеш и да го ограбиш. Честта вече като че ли нямаше никакво значение в живота ми.