Робин Хоб - Тронът

Гръм изобщо не ме бе познал. Беше плъзнал поглед по лицето ми и вниманието му не бе привлякъл дори собственият му шедьовър. Предполагах, че наистина много съм се променил. Не само заради белезите, които ми беше оставил. Не само заради брадата, пастирското облекло, мръсотията и изпосталялото ми тяло. Фицрицарин нямаше да сведе очи пред него, нямаше да замълчи и да остави семейството на калайджията да се защитава само. И може би нямаше да отрови и шестимата стражници, за да е сигурен, че ще убие един от тях. Зачудих се дали съм станал по-благоразумен, или просто съм уморен. И двете, навярно. Това не ме правеше горд.

Осезанието ми помагаше да усещам други живи същества, всички други живи същества наоколо. Рядко се случваше някой да ме стресне. Затова не ме изненадаха. Зората едва бе започнала да измива чернотата от небето, когато Гръм и неговите стражници дойдоха за мен. Седях неподвижно и отначало усещах, а сетне започнах и да чувам приближаването им. Гръм беше вдигнал и петимата.

С ужас се зачудих какво се е случило с отровата ми. Дали с времето беше изгубила силата си? Или огънят, на който бе приготвена супата, я беше неутрализирал? Кълна се, в първия момент си помислих, че Сенч не би допуснал такава грешка. Ала нямах време за губене. Огледах се. Безкрайна еднообразна равнина. Храсти и тук-там скали. И нито едно долче или хълмче за скривалище.

Можех да избягам и навярно за известно време да ги заблудя в мрака. Но накрая щяха да спечелят те. Все някога щеше да ми се наложи да се върна за вода. Ако не ме настигнеха в равнината, можеха просто да ме причакат при извора. Освен това бягството ми щеше да е признание, че съм Фицрицарин. Овчарят Том нямаше да избяга.

Затова когато дойдоха, сепнато вдигнах глава, но без да издавам страха, който ме вцепеняваше. Изправих се и когато единият ме хвана за ръката, не оказах съпротива, само удивено го зяпнах. От другата страна се приближи една жена и взе ножа и меча ми.

— Ела долу при огъня — навъсено рече тя. — Капитанът иска да те види.

Безмълвно се подчиних и когато ме заведоха при огъня, боязливо започнах да местя очи от лице на лице, като внимавах да не спирам вниманието си върху Гръм. Не бях сигурен, че толкова отблизо ще мога да го погледна, без да се издам. Той стана, подритна цепениците в огъня, за да го разпали, и се приближи до мен. Зърнах светлото лице и русата коса на Тасин, която надничаше иззад фургона на артистите. Известно време Гръм просто стоеше и ме гледаше. После прехапа устни, презрително погледна хората си и с леко поклащане на глава им даде да разберат, че не съм онзи, който им трябва. Най-сетне се осмелих да си поема по-дълбоко дъх.

— Как се казваш — неочаквано ме попита той.

Присвих очи.

— Том, господине. Овчар съм. Не съм направил нищо лошо.

— Нима? В такъв случай си единственият на този свят. Говориш като жител на Бък. Свали си кърпата от главата.

— От Бък съм, господине. Но времената там са тежки. — Побързах да смъкна кърпата си и се изправих пред него, като я мачках в ръка. Не бях послушал съвета на Славея да почерня косата си. Този номер нямаше да мине при по-внимателен оглед. Вместо това бях изскубал повечето бели косми пред огледалото. Гръм заобиколи огъня. Потръпнах, когато ме сграбчи за косата, за да се втренчи в лицето ми. Беше едър и мускулест. В ума ми внезапно изплуваха всичките ми спомени от побоя. Кълна се, че си спомних дори миризмата му. Призля ми от страх.

Не оказах съпротива. Нито го погледнах в очите. Само уплашено го стрелнах с поглед и се извърнах, сякаш търсех помощ. Забелязах, че Мадж се е появила отнякъде и стои със скръстени на гърдите ръце.

— Имаш белег на бузата — каза Гръм.

— Да, господине. Остана ми от малък, веднъж паднах от едно дърво и…

— Тогава ли си счупи носа?

— Не, господине, не, счупиха ми го в едно пиянско сбиване преди година…

— Съблечи си ризата — заповяда той.

Изхлузих ризата през главата си. Мислех, че ще търси раната на ръката ми, и бях готов да му разкажа версията с гвоздея. Вместо това стражникът се наведе и погледна мястото между рамото и шията ми, където много отдавна един претопен ми бе отхапал парче месо. Изтръпнах. Гръм отметна глава и се засмя.

— Проклет да съм, мислех, че не си ти, копеле. Бях убеден, че не си ти. Но си спомням, че видях тоя белег първия път, когато те повалих на пода. — Той погледна заобиколилите ни мъже. Лицето му едновременно изразяваше изненада и радост.

— Той е! Пипнахме го! Кралят прати умелите си да го търсят от Планините до морето и ето че падна в ръцете ни като круша. — Страшникът облиза устни и хищно ме зяпна. Усетих в него странна жажда, от която Гръм почти се боеше. Изведнъж той ме сграбчи за гърлото и почти ме изправи на пръсти. После доближи лицето си към моето.