Робин Хоб - Тронът

Замислих се дали да не се измъкна от лагера и да не тръгна към Синьото езеро. Реших, че ако го направя, Тасин и Славея само ще се убедят в правотата си. Пътуващата певица можеше да се опита да ме настигне. Тасин щеше да потърси начин да получи наградата. Не исках нито едното, нито другото. Беше по-добре да остана и да продължа като овчаря Том.

Вдигнах очи към нощното небе. Ясният студен свод се извисяваше над мен. Напоследък започваше да захладнява. Когато стигнех в Планините, зимата нямаше да е само далечна заплаха. Ех, ако не бях изгубил началото на лятото като вълк, вече щях да съм стигнал. Ала това бе поредната безполезна мисъл. Тази нощ звездите бяха големи и ярки. Близостта на небето правеше света да изглежда малък. Внезапно усетих, че ако просто се отворя и се пресегна към Искрен, ще го открия само на една ръка разстояние. Самотата ме погълна толкова ненадейно, че сякаш щеше да ме удави. За да стигна до Моли и Бърич, просто трябваше да затворя очи. Можех да отида при тях, можех да заменя жаждата на неизвестността с болката от невъзможността да ги докосна. Мислените стени, които толкова плътно ме обграждаха, откакто бях напуснал Трейдфорд, сега по-скоро ме задушаваха, вместо да ме предпазват. Наведох глава към свитите си колене и ги обгърнах с ръце, за да прогоня ледената празнота на нощта.

След известно време жаждата ми премина. Вдигнах глава и огледах спокойните овце, каруците и фургоните, неподвижния лагер. Само един поглед към луната ми беше достатъчен, за да разбера, че смяната ми отдавна е свършила. Крис никога не се будеше сам, за да поеме поста си. Затова се изправих, протегнах се и слязох долу, за да го измъкна от топлите му одеяла.

Следващите два дни минаха без изненади, освен че времето ставаше все по-студено и ветровито. На третата вечер, тъкмо когато поех първата смяна, видях на хоризонта прашен облак. Отначало не му обърнах внимание. Следвахме един от по-оживените търговски пътища и бяхме спрели край поредния извор, където вече лагеруваше семейство на пътуващ калайджия. Реших, че онзи, който вдига праха, също се е запътил насам. Затова останах седнал и продължих да наблюдавам облака, който все повече се приближаваше. Прахът постепенно се превърна във фигури на конници, яздещи в строг боен ред. Кралската стража. Светлината бе прекалено слаба, за да видя златистокафявите униформи на Славен, ала бях сигурен, че са неговите хора.

Не можех да направя нищо повече от това да се сдържа да не побягна. Хладната логика ми подсказваше, че ако търсят мен, ще им трябват само няколко минути, за да ме настигнат. Наблизо нямаше къде да се скрия. А ако не ме търсеха, само щях да привлека вниманието им и да потвърдя подозренията на Тасин и Славея. Затова стиснах зъби и останах на мястото си, седнал с гега върху коленете и поглед, отправен към стадото. Ездачите ме подминаха и се насочиха право към извора. Преброих ги. Бяха шестима. Познах един от конете, жълтеникав жребец, за който Бърич беше казал, че някой ден ще е добър бегач. Той ми напомни за това, че преди да напусне Бъкип, Славен бе ограбил оттам всичко ценно. В мен проблесна гневна искра, която някак си ми помогна да запазя самообладание.

След известно време реших, че стражниците просто пътуват като самите нас и са спрели край извора, за да пренощуват. После към мен се приближи Крис.

— Чакат те в лагера — рече той с неприкрито раздразнение. Крис обичаше да си ляга веднага след вечеря. Докато сядаше на моето място, го попитах какво е променило смените ни. — Кралските стражници — ядосано отвърна той. — Настояват да видят всички от кервана ни. Претърсиха фургоните.

— Какво търсят — небрежно попитах аз.

— Проклет да съм, ако знам. И не посмях да се поинтересувам. Ако искаш, сам ги попитай.

Взех гегата си и се запътих към лагера. Мечът висеше на кръста ми. Помислих си дали да не го скрия под панталона си, но се отказах. Всеки можеше да носи меч и ако се наложеше да го изтегля, исках да мога да го направя бързо.

Лагерът приличаше на разбунено гнездо оси. Мадж и нейните помощници бяха едновременно уплашени и разгневени. В момента стражниците бяха при калайджията. Една от тях срита купчина медни съдове и се развика, че можела да търси където и както си иска. Самият калайджия стоеше при фургона си със скръстени на гърдите ръце. Ако се съдеше по вида му, вече го бяха били. Двама стражници бяха накарали жена му и децата му да застанат с гръб към канатата на колата. От носа на жена му се стичаше струйка кръв. Тя все още изглеждаше готова да се съпротивлява. Безшумно като дим влязох в лагера и седнах до Деймън, като че ли винаги съм бил там. Нито един от двама ни не каза нищо.