Робин Хоб - Тронът

— Искам да ме разбереш — изсъска той. — Мрамор ми беше приятел. Не те оставям жив заради стоте жълтици, а защото вярвам, че кралят ще измисли по-интересен начин да умреш. Пак ще си мой, копеле, само че този път в кръга. Или поне толкова от теб, колкото ми остави кралят.

После ме блъсна към огъня. Залитнах и незабавно бях подхванат от двама стражници. Като обезумял започнах да местя поглед от единия към другия.

— Това е грешка — извиках. — Бъркате ме с някого!

— Оковете го — нареди капитанът.

Мадж ненадейно пристъпи напред и попита:

— Сигурен ли си, че това е човекът, когото търсите?

Той я погледна.

— Да. Това е копелето-осезател.

На лицето й се изписа пълно презрение.

— Тогава го отведете. — И се обърна и се отдалечи.

Стражниците, които ме държаха, следяха разговора им, почти без да ми обръщат внимание. Рискувах, метнах се към огъня, блъснах с рамо сепнатия Гръм и затичах като заек. Пресякох лагера, подминах фургона на калайджията и видях пред себе си само голата равнина. Вече се развиделяваше. Нямаше къде да се скрия. Нямах цел. Просто бягах.

Бях очаквал да ме последват пеш или на коне. Изобщо не ми бе хрумнало, че някой може да използва прашка. Първият камък ме улучи в лявото рамо и ръката ми изтръпна. Не спрях. Отначало помислих, че са ме ранили със стрела. После сякаш ме удари мълния.

Когато дойдох на себе си, китките ми бяха оковани. Лявото рамо страшно ме болеше, но далеч не толкова, колкото цицината на главата. Успях да се надигна и да седна. Никой не ми обръщаше внимание. Оковите на глезените ми бяха свързани с верига, която минаваше през халка, запоена за веригата на китките ми. Втората, много по-къса верига между глезените ми, нямаше да ми позволи да направя и една крачка. Ако изобщо успеех да се изправя.

Мълчах и седях неподвижно. Окован, нямах никакъв шанс срещу шестима въоръжени мъже. Не исках да им давам повод да ме измъчват. И все пак трябваше да призова на помощ цялата си воля, за да обмисля положението си. Ужасяваше ме самата тежест на веригите, както и студенината на желязото, което се впиваше в плътта ми в студения нощен въздух. Седях със сведена глава, вперил очи в краката си. Гръм забеляза, че съм се свестил, и се приближи до мен. Не вдигнах поглед.

— Кажи нещо, проклет да си — викна той.

— Не сте хванали когото търсите, господине — плахо отвърнах аз. Знаех, че не съм в състояние да го убедя в това, но може би щях да разколебая увереността на хората му.

Гръм се засмя, после отиде и седна край огъня.

— Даже да е така, жалко за теб. Но знам, че не съм сбъркал. Погледни ме, копеле. Как успя да се съживиш?

Боязливо го погледнах.

— Не зная какво искате да кажете, господине.

Грешен отговор. С бързината на тигър той скочи и се хвърли към мен. Опитах се да се изправя, ала нямаше как да му избягам. Гръм ме хвана за веригите, вдигна ме във въздуха и ме зашлеви.

— Погледни ме!

Вдигнах очи към лицето му.

— Как успя да избегнеш смъртта, копеле?

— Аз съм обикновен овчар.

Втора плесница.

Веднъж Сенч ми беше казал, че човек може по-дълго да издържи на мъчения, ако се съсредоточи върху онова, което ще каже, вместо върху онова, което ще премълчи. Знаех, че е безполезно и глупаво да повтарям на Гръм, че не съм Фицрицарин. Истината му бе известна. Ала веднъж възприел тази тактика, аз продължих да се придържам към нея. Петия път, когато ме удари, един от хората му се обади:

— Моите уважения, господин капитан, но…

Гръм яростно го стрелна с поглед.

— Какво има?

Мъжът облиза устни.

— Пленникът трябва да е жив, господин капитан. За да ни платят жълтиците.

Гръм отново се обърна към мен. Жаждата, която усещах в него, ме изпълваше с ужас. Такъв копнеж изпитваше за Умението Искрен. Този човек обичаше да причинява болка. Да убива бавно. И това, че не можеше да го направи, само още повече го караше да ме мрази.

— Знам — грубо отвърна той на стражника. Видях юмрука му да се носи към мен, но нямаше как да го избегна.

Когато се свестих, вече беше светло. Болеше ме. Известно време не можех да мисля за нищо друго. Болеше ме рамото и ребрата от същата страна. Сигурно ме бе ритнал. Не исках да движа нито мускулче на лицето си. Защо болката става още по-силна, когато е студено? Заслушах се, без да отварям очи. Керванът се готвеше да тръгне. Чух майстор Дел да крещи на Тасин, която викаше, че парите й се падали по право, че ако й помогнел да си ги получи, щяла да се откупи. Той й заповяда да се качва във фургона. Вместо това чух стъпките й да се приближават към мен. После момичето с хленчещ глас се обърна към Гръм.