Робин Хоб - Тронът

— Аз бях права. Вие не ми повярвахте, но аз бях права. Аз ви го издадох. Ако не бях аз, нямаше да го хванете. Жълтиците се падат на мен. Но с радост ще ви дам половината.

— Ако бях на твое място, щях да се кача във фургона — студено отвърна Гръм. — Иначе ще останеш сама край този извор.

Тя има благоразумието да не спори с него, но по целия път до колата го ругаеше под нос. Чух Дел да й казва, че само му носела главоболия и че щял да се избави от нея в Синьото езеро.

— Изправи го, Джоф — нареди Гръм на някого.

Заляха ме с вода и аз отворих едното си око. Стражникът хвана веригата ми и я задърпа. Това събуди в мен множество болки.

— Ставай — заповяда ми той. Успях да кимна. Един от зъбите ми се клатеше. Виждах само с едното си око. Понечих да опипам лицето си, за да проверя в какво състояние е, но мъжът ме разубеди с ново дръпване на веригата. — На кон ли ще го качим, или ще върви пеш — попита стражникът.

— Ще ми се да го влачим, но това много ще ни забави. Ти ще яздиш зад Арно и ще му отстъпиш своя кон. Завържи го на седлото и здраво дръж поводите на коня си. Тоя мръсник се преструва на тъпак, обаче е коварен и хитър. Така че не изпускай поводите. Между другото, къде е Арно?

— В храстите, господин капитан. Коремът му не е съвсем в ред. Цяла нощ ставаше по голяма нужда.

— Доведи го. — Гласът на Гръм показваше, че не се интересува от проблемите на стражника. Джоф побърза да се подчини и ме остави да се олюлявам. Вдигнах ръце към лицето си. Бях запомнил само един удар, ала явно бяха последвали още. „Дръж се — казах си строго. — Остани жив и виж какви шансове ще ти се открият.“ Отпуснах длани и видях, че Гръм ме наблюдава.

— Вода — с надебелял език помолих аз.

Не очаквах да получа, но той се обърна към един стражник и му даде знак. Мъжът ми донесе ведро с вода и два мръсни сухара. Утолих жаждата си и си наплисках лицето. Сухарите бяха твърди и устните ме боляха, ала се опитах да преглътна каквото мога. Съмнявах се, че този ден ще получа повече. Забелязах, че кесията ми я няма, и предположих, че Гръм я е взел, докато съм бил в безсъзнание. Сърцето ми се сви при мисълта за обецата на Бърич. Докато внимателно дъвчех сухарите, се зачудих какво ли си е помислил капитанът за праховете.

Гръм заповяда да потеглим преди керванът да тръгне. Зърнах лицето на Славея, ала не успях да разчета изражението й. Крис и моят господар грижливо избягваха да поглеждат към мен от страх да не ги помислят за мои съучастници. Като че ли изобщо не ме познаваха.

Качиха ме на една яка кобила. Китките ми здраво бяха завързани за седлото и дори да не се чувствах като чувал с натрошени кокали, не можех да яздя удобно нито дори нормално. Не ми свалиха оковите, само късата верига между глезените ми. По-дългата верига на китките ми бе прехвърлена през седлото. Нямаше как да избегна търкането й в кожата ми. Нямах представа къде е ризата ми, но ужасно ми липсваше. Ездата щеше да ме загрее, но не достатъчно. Арно се качи на коня зад другаря си и поехме към Трейдфорд. От моята отрова, мрачно си помислих аз, само един човек беше получил стомашно разстройство. Голям убиец бях, няма що.

„Ела при мен.“

Щеше ми се да можех, уморено си казвах, докато ме отвеждаха в обратната посока. Щеше ми се да можех. Всяка крачка на кобилата наново подклаждаше болките ми. Не знаех дали рамото ми е счупено, или изкълчено. Удивляваше ме странното усещане за отчужденост, което изпитвах. Питах се дали трябва да се надявам да стигна до Трейдфорд жив, или да се опитам да ги накарам да ме убият. Не бях в състояние да ги убедя да ми свалят веригите, нито да избягам в тази равнина. Треперех от студа и вятъра. Пресегнах се за ума на кобилата, но успях само да й покажа болките си. Тя не прояви интерес да отскубне поводите си и да препусне с мен. Не й харесваше вонята на овце, която излъчвах.

Втория път, когато спряхме, за да дадем на Арно възможност да се облекчи, Гръм обърна коня си и се приближи до мен.

— Копеле!

Бавно обърнах глава към него.

— Как го направи? Видях трупа ти. Наистина беше мъртъв. Знам кога един човек е умрял. Как успя да се съживиш?

Дори да исках, устните ми нямаше да ми позволят да изрека думите. След като получи в отговор само мълчание, той изсумтя:

— Е, не разчитай пак да успееш. Този път лично ще те нарежа на парчета. Имам едно куче, което яде всичко. Мисля, че ще се справи с черния ти дроб и сърцето ти. Какво ще кажеш за това, копеле?

Изпитах съчувствие към кучето, ала не отговорих. Когато Арно със залитане се върна при коня си, Джоф му помогна да го яхне. Гръм пришпори жребеца си начело на колоната и продължихме.