Робин Хоб - Тронът

Тя ме поведе надалеч от езерото и бедняшките части на града към по-богатите улици и хановете, които обслужваха търговците. Не бе много далеч от странноприемницата, в която крал Славен всъщност не беше отседнал. Славея отвори врата, украсена с глиганска глава, и ми даде знак да вляза пред нея. Направих го, но предпазливо и първо се озърнах. Въпреки че не видях стражници, не бях сигурен дали не влизам в нов капан.

Този хан бе светъл и топъл и на прозорците му, освен капаци имаше стъкла. Масите бяха чисти, рогозките на пода — почти нови, и апетитно ухаеше на печено свинско. Покрай нас мина момче с поднос пълни до ръба халби, погледна ме, сетне се обърна към Славея и повдигна вежди, очевидно оспорвайки избора й на мъже. Тя му отвърна с елегантен поклон и в същото време смъкна влажния си плащ. Последвах я по-бавно и певицата ме заведе на една от масите край огнището.

Славея седна и вдигна поглед към мен. Вече бе спокойна, че ме е убедила.

— Хайде първо да се нахраним и после да поговорим, съгласен ли си — любезно предложи тя и посочи стола до себе си. Настаних се, но се обърнах с гръб към стената, за да мога да наблюдавам помещението. На устните й заигра лека усмивка и тъмните й очи заблестяха. — Няма защо да се страхуваш от мен, уверявам те. Тъкмо напротив, аз рискувах, за да те открия.

Младата жена се огледа и извика на някой си Дъб, че искаме две чинии свинско печено, мек хляб с масло и ябълково вино. Момчето побърза да изпълни поръчката и ни поднесе храната с изисканост, която издаваше интереса му към Славея. Дъб размени няколко фрази с нея и почти не ми обърна внимание, само направи презрителна физиономия, докато заобикаляше мокрия ми кош. Повика го друг клиент и Славея с апетит нападна чинията си. След малко и аз опитах ястието. Дни наред не бях ял месо и от пращящата по него мазнина почти ми се зави свят. Хлябът ухаеше възхитително, маслото беше великолепно. От Бъкип не бях вкусвал такава храна. За миг можех да мисля само за това. После ябълковото вино внезапно ми напомни за Руриск, убит с отровено вино. Внимателно оставих чашата си на масата.

— Е, казваш, че си ме търсила, така ли?

Славея кимна с пълна уста, преглътна, избърса устните си и прибави:

— И не беше лесно да те намеря, защото не можех да разпитвам никого. Надявам се да го оцениш.

— А след като ме откри? Какво искаш от мен? Подкуп за мълчанието ти ли? В такъв случай ще трябва да се задоволиш с няколко петака.

— Не. — Певицата отпи от виното си и вирна брадичка. — Казах ти, искам песен. Струва ми се, че вече съм пропуснала една, след като не те последвах, когато… напусна нашата компания. Но се надявам да ми разкриеш подробностите за удивителното си спасение. — Тя се наведе напред и сниши добре школувания си глас до поверителен шепот. — Не мога да изразя колко много се развълнувах, когато чух, че са открили онези стражници мъртви. Разбираш ли, мислех си, че съм се излъгала в теб. Наистина вярвах, че са хванали клетия овчар Том за изкупителна жертва. Синът на Рицарин, казвах си, никога не би се предал без съпротива. Затова не те последвах! Но когато научих новината, направо ме полазиха тръпки. „Той е бил — укорих се аз. — Копелдакът е бил там и аз изобщо не си помръднах пръста, когато го отвеждаха.“ Не можеш да си представиш как се ругаех за това, че съм се усъмнила в инстинкта си. Но после реших, че щом си се спасил, пак ще дойдеш тук. Пътуваш за Планините, нали?

Стрелнах я с поглед, от който всяко бъкипско конярче щеше да побегне и който щеше да изтрие усмивката от лицето на всеки бъкипски стражник. Ала Славея беше пътуваща певица. Менестрелите не се смущават лесно. Тя продължи да се храни, като очакваше отговора ми.

— Защо да пътувам за Планините — тихо я попитах аз.

Младата жена преглътна, отпи глътка вино и се усмихна.

— Не зная защо. Може би, за да се притечеш на помощ на Кетрикен? Каквато и да е причината, подозирам, че в тази история има песен, нали?

Преди година нейният чар и усмивка навярно щяха да ме спечелят. Преди година щеше да ми се иска да вярвам на тази привлекателна жена, щеше да ми се иска да се сприятелим. Сега тя само ми досаждаше. Беше излишна пречка, връзка, която трябваше да избягвам. Не й отговорих, само казах:

— По това време на годината е глупаво дори само да си помислиш за пътуване в Планините. Ветровете не го позволяват. До пролетта няма да плава нито една гемия и крал Славен е забранил търговията с Планинското кралство. Никой не пътува за там.