Робин Хоб - Съдбата на Шута

Едва изтърпях всичките формалности. Накрая се качихме на кораба заедно с принца, който отиде в каютата си и щеше да приеме прощални посещения от благородниците, които щяха да останат тук, докато останалите пътници се настанят. Някои от гвардейците бяха разположени пред каютата на Предан, но останалите, в това число и моя милост, бяхме пратени долу, за да не се пречкаме.

Прекарах по-голямата част от мизерния следобед в седене върху сандъка си. Над мен се чуваше непрекъснат тропот на крака. Някакво куче лаеше като полудяло. Беше като да седиш в ковчег и някой да блъска по него. Полутъмен и миризлив ковчег, поправих се, с надигаща се воня от водата в трюма и претъпкан с мъже, които смятаха, че трябва да крещят, за да ги чуят. Опитах се да се разсея с мисли какво е станало с Шута, но това само засили чувството ми, че ще се задуша. Опрях брадичка в гърдите си и се помъчих да се усамотя.

Не се получи.

Ридъл се настани на сандъка до мен.

— Циците на Еда, как вони само! Мислиш ли, че ще стане още по-гадно, когато потеглим и водата в трюма се разбуни?

— Сигурно. — Не ми се мислеше за това, преди да се случи. Бях плавал и преди, но тогава спях на палубата или поне имах свободен достъп до нея. Сега, както бях затворен в полумрака, дори ритмичното поклащане на кораба беше достатъчно, за да ме заболи главата.

— Аха. — Той тупна с пети по сандъка ми и вибрацията мина по гръбнака и ме удари чак в черепа. — Никога досега не съм излизал в морето. А ти?

— Един-два пъти. На малки корабчета, където имаше светлина и въздух. Не като тук.

— О. А до Външните острови пътувал ли си?

— Не.

— Добре ли си, Том?

— Не особено. Снощи прекалих с чашката и не спах добре.

Лъжа беше, но свърши работа. Той се ухили, бутна ме приятелски, от което се озъбих, и ме остави на мира. Суматохата и шумът ме притискаха от всички страни. Чувствах се окаян, уплашен и ми се искаше да не бях ял толкова сладкиши на закуска. Никой не ми обръщаше внимание. Яката ме стягаше, а Сада вече беше напуснала кораба, така че нямаше кой да я отпусне.

— Шишко — прошепнах, разпознал източника на несгодите си.

Поизправих се, вдишах дълбоко зловонния въздух и се опитах да не повърна. Обърнах се към него.

Хей, приятел. Добре ли си?

Не.

Къде си?

В една малка стая. Има кръгъл прозорец и подът се люшка.

По-добре си от мен. Тук няма никакви прозорци.

Ама подът се люшка.

Знам. Но ще се оправим. Скоро повечето хора ще слязат от кораба, моряците ще развържат въжетата и ще отплаваме към приключението. Ще е забавно, нали?

Не. Искам си вкъщи.

Ще видиш, ще стане по-добре, когато потеглим.

Няма да стане. Подът се люшка. А Сада каза, че ще ме хване морска болест.

Прииска ми се някой да беше заръчал на Сада да говори положително за предстоящото пътуване.

Значи Сада идва с нас? На кораба ли е?

Не. Сам съм. Защото на Сада й става ужасно лошо на кораби. Много съжалява, че трябва да замина. Каза, че един ден на кораб й се струвал като цяла година. И че няма какво да се прави, освен да се боледува и да се повръща, повръща и повръща.

За жалост бе прав. Беше късен следобед, когато изпращачите най-после слязоха от кораба. Успях да се кача на палубата, но съвсем за кратко, защото капитанът наруга всички гвардейци и заповяда да слизаме долу, за да може екипажът да си върши работата. Хвърлих бърз поглед към тълпата на кея, но не видях Шута. Ужасявах се, че ще видя обвинителния му поглед, но още повече се разтревожих, че го няма. После бях принуден да сляза отново с останалите и затвориха люковете, с което ни лишиха и от малкото светлина и въздух, които имахме. Отново се настаних на сандъка си. Противната миризма на насмолените дъски се засили. Горе капитанът крещеше неразбираеми команди и чувах шляпането на босите крака на моряците.

Корабът сякаш се гмурна, след което ритъмът на люшкането се промени. Реших, че платната са уловили вятъра. Точно така. Най-сетне пътувахме. Някой горе се смили и открехна малко люка, но това само ме раздразни още повече. Вперих поглед към тънката ивица светлина.

— Вече ми омръзна — призна Ридъл. Стоеше до мен и човъркаше с ножа дебелите дъски на корпуса.

Изсумтях. Той продължи да човърка.

Е, Том Беджърлок, потеглихме. Как я караш долу?

Тонът на принца бе приповдигнат, но какво може да се очаква от петнайсетгодишно момче, тръгнало да убие дракон и да спечели ръката на нарческа? Усещах Сенч на заден план и си го представих на масата до Предан, как леко докосва ръката му. Въздъхнах. Все още имахме много работа, за да създадем работеща котерия.