Робин Хоб - Съдбата на Шута

— Уф. Всичките тези малки крачета не гъделичкат ли?

— Не. Това е сън, забрави ли? Не е нужно да търпиш неприятните неща.

— И никога нямаш кошмари, така ли? — попитах с възхищение.

— Мисля, че имах, когато бях съвсем малка. Но вече не. Защо да оставаш в сън, който не ти харесва?

— Не всеки може да контролира съня си като теб, дете. Трябва да го приемеш като благословия.

— Ти сънуваш ли кошмари?

— Понякога. Не помниш ли къде ме намери миналия път, как прекосявах онзи сипей?

— О. Да, помня. Но реших, че ти харесва. Някои мъже обичат опасните неща, нали знаеш.

— Може би. Но някои от тях сме се наситили на тях и бихме избягвали кошмарите, стига да можехме.

Тя кимна бавно.

— Мама понякога има ужасни кошмари. Обаче дори когато влизам в тях и й казвам да излезе, не го прави. Или не иска, или не може да ме види. А татко… знам, че също има кошмари, защото понякога вика насън. Но изобщо не мога да попадна в неговите сънища. — Млъкна за момент и се замисли. — Май затова започна отново да пие. Когато е пиян, не толкова заспива, колкото изпада в безсъзнание. Мислиш ли, че може би така се крие от кошмарите си?

— Не зная — казах и ми се прииска да не ми беше казвала тези неща. — Имам обаче новина, която може да облекчи и двамата. Пъргав се връща вкъщи.

Тя плесна с ръце.

— О, благодаря ти, Сенковълк. Знаех си, че ще ми помогнеш.

Опитах се да бъда строг.

— Нямаше да се налага да ти помагам, ако беше мислила. Пъргав е твърде млад, за да е самостоятелен. Не биваше да му помагаш да бяга.

— Сега вече го знам. Но не и тогава. Защо животът не може да е като сънищата? Насън ако нещо тръгне на зле, можеш просто да го промениш. — Вдигна ръце към раменете си и приглади роклята си. Изведнъж се оказа облечена в макови листенца. — Виждаш ли? Вече няма гъделичкащи крачета. Просто казваш на неприятните неща да се махат.

— Както изгони дракона ли?

— Какъв дракон?

— Знаеш кого имам предвид. Тинтаглия. Отначало изглежда малка, като гущер или пчела, а после става голяма, докато не я пропъдиш.

— А. Тя значи. — Копривка сбърчи чело. — Идва само когато и ти си тук. Помислих си, че е част от твоя сън.

— Не. Тя не е част от ничий сън. Толкова е истинска, колкото ти и аз.

Изведнъж се разтревожих, че Копривка не е разбрала това. Дали разговорите ни насън не я излагаха на по-голяма опасност, отколкото си мислех?

— Тогава коя е тя, когато е будна?

— Казах ти. Дракон.

— Дракони няма — заяви тя със смях.

— Не вярваш ли в дракони? Тогава кой спаси Шестте херцогства от нашествениците от Алените кораби?

— Предполагам, че най-вече войниците и моряците. Всъщност има ли изобщо значение? Било е толкова отдавна.

— За някои от нас има, и то много — промърморих. — Особено за онези, които са били там.

— Сигурна съм, че е така. Но съм забелязала, че почти никой не може да каже какво точно се е случило и кой е спасил Шестте херцогства. Само видели дракони в далечината и после Алените кораби потъвали или ставали на парчета. А драконите били толкова далеч, че почти не се виждали.

— Драконите действат странно на спомените на хората — обясних й. — Те… те сякаш ги поглъщат, когато прелитат над главите им. Все едно забърсваш с парцал разлята бира.

Тя се ухили.

— Ако това е вярно, тогава защо Тинтаглия не ни действа по същия начин? Как така си спомняме, че е била в сънищата ни?

Вдигнах предупредително ръка.

— Да не споменаваме повече името й. Нямам желание отново да я срещам. Колкото до това защо я помним, ами, може би защото идва като създание от сън, а не като истинска. Или пък не ни отнема спомените, защото е създание от плът и кръв, а не от…

Спомних си с кого разговарям и млъкнах. Бях се разприказвал прекалено много. Ако не си мерех приказките, скоро щях да разказвам за Умело извайване на дракони от паметен камък и как тези създания са Праотците от легендите и песните.

— Продължавай — насърчи ме тя. — Ако Тинтаглия не е от плът и кръв, тогава от какво би могла да е? И защо винаги ни пита за някакъв черен дракон? Или ще ми кажеш, че и той е истински?

— Не зная — отвърнах предпазливо. — Нямам представа дори дали изобщо съществува. Нека да не говорим за това.

Чувствах се изнервен, откакто споменах името. Сякаш трептеше издайнически във въздуха, подобно на дим от огнище.

Но ако в старата магия за призоваване по име имаше някаква истина, тази нощ бяхме пощадени. Сбогувах се. И когато напуснах съня на Копривка, отново се върнах в стария си кошмар. Камъчетата се плъзгаха изпод краката ми по стръмния сипей. Падах, падах към неминуемата си смърт. Чух Копривка да вика: „Превърни го в летене, Сенковълк! Сънувай, че летиш!“, но не знаех как да го направя. Вместо това се събудих стреснат на тясната си койка в казармата.