Робин Хоб - Съдбата на Шута

— Със Сваня сме все така заедно, родителите й все така не знаят, а аз все така съчетавам някак това със задълженията ми на чирак. Но мисля, че се справям. Надявам се, че ако се старая повече тук, по-бързо ще стана калфа. И тогава вече може би ще мога да се представя на бащата на Сваня като перспективен кандидат за дъщеря му. — Въздъхна. — Страшно се уморих от тази криеница, Том. Мисля, че на Сваня й харесва… че това прави всичко по-вълнуващо за нея. Но за мен… предпочитам нещата да са уредени и точни. Стана ли калфа, ще мога да правя всичко както би трябвало да е.

Успях навреме да си затворя устата и да не казвам, че чиракуването продължава години, а не месеци. И двамата го знаехме. Важното бе, че Хеп не занемаряваше обучението си, а му се бе посветил с надеждата да осъществи мечтите си. Какво повече бих могъл да искам от него? Така че прегърнах сина си и му казах, че ще мисля за него. Той също ме прегърна.

— Няма да те посрамя, Том. Обещавам, че няма да те посрамя.

Заедно с останалите гвардейци натоварих сандъка си в една каруца и я последвах до пристанището. Градът бе украсен за Пролетния празник. По первазите имаше гирлянди от цветя, вееха се знамена. Вратите на кръчмите бяха отворени и от тях се носеха песни и аромат на празнични ястия. Някои войници мърмореха, че пропускат забавата, но пък първият ден на пролетта бе благоприятен за начало на пътешествие.

Утре сутринта щяхме тържествено да ескортираме принца до кораба. Днес се качихме на „Девичи шанс“ и дружески се сражавахме за място на отредената ни долна палуба. Нашата част бе тъмна, задушна и пропита от вонята на скупчени натясно мъже и вода в трюма под нас. На два пъти ударих главата си в ниските греди и накрая се принудих да ходя приведен. Очертаваше се да пътуваме натъпкани като в бъчва, без много възможности за уединение и тишина. Потъмнелите от пушек греди изпускаха задушаващи зловония. Водата плискаше шумно от другата страна на корпуса, сякаш за да ми напомни, че от студеното и мокро море ме делят само дъски.

Оставих нещата си бързо — вече изгарях от нетърпение да изляза навън. Не ме беше особено грижа какво място ми се е паднало — бях решил да стоя на въздух колкото се може повече. Около половината стражници имаха опит в подобни пътувания. Бяха много доволни, че са отделно от моряците, които презираха като пияници, крадци и кавгаджии. Лично аз подозирах, че моряците мислят същото за войниците.

Настаних се бързо и се качих палубата. Не можех да се мотая там, защото беше претъпкана с моряци и пътници, чиято единствена цел като че ли бе да ме блъскат. Над главата ми преминаваха разни сандъци и щайги, вдигани от кея и спускани през отворите в трюма. Моряците, които не си крещяха един на друг, ругаеха гръмко изпречилите се на пътя им земни плъхове.

Слязох на пристанището и въздъхнах с облекчение. Много скоро щях да съм затворен на този кораб без никаква възможност да се измъкна. Но докато се спусках по трапа, облекчението ми се изпари. На кея стоеше лорд Златен, пламнал от ярост. Зад него имаше кортеж слуги с кутии, сандъци и всевъзможен багаж. Пътят му се препречваше от изтормозен писар със свитък в ръка. Клатеше глава и почти беше затворил очи от гръмогласната тирада на лорд Златен.

— Съвсем ясно е, че има грешка! И явно ти убягва, че тя не е моя. Още преди месеци беше решено, че ще замина с принца! Кой може да го съветва по-добре от човек като мен, пътешествал толкова много и запознат с най-различни култури? Така че се махай от пътя ми! Лично ще си избера подходяща каюта, щом твърдиш, че нямам запазена, и ще се настаня най-удобно, докато тичаш да разбереш кой е виновен за това безобразие.

Писарят така и не беше престанал да клати глава. Когато заговори, бях сигурен, че изрича думи, които вече е казал.

— Лорд Златен, най-смирено съжалявам за грешката. Списъкът ми бе предаден лично от лорд Сенч и заповедите му са изрични. На кораба на принца се допускат само онези, чиито имена са записани тук. Нямам право да напускам поста си и да тичам да проверявам дали е направена грешка. Заповедите ми са съвсем ясни. — И сякаш с надежда, че ще се отърве от лорд Златен, добави: — Може би са ви зачислили към някой от другите кораби.

Лорд Златен въздъхна, изгубил търпение. Докато се обръщаше към слугата си, очите му сякаш се плъзнаха за миг през мен.

— Остави това! — заповяда той и слугата остави с облекчение кутията на земята. Лорд Златен седна на нея, кръстоса обутите си в зелени панталони, крака и махна заповеднически на останалите си хора. — Всички вие! Оставете багажа тук.