Робин Хоб - Съдбата на Шута

Молех се да съм го преценил правилно. Когато преглътна и поклати мълчаливо глава, разбрах, че съм успял. Щом имаше шанс да побегне към дома, без никой по-важен тук да разбере как се е посрамил, щеше да го направи.

— Семейството ти е полудяло от тревога за теб. Нямаш право да караш онези, които те обичат, да се измъчват и да се чудят какво е станало с теб. Събирай си нещата и заминавай, момче, точно както дойде. Вземи. — Импулсивно извадих кесията от колана си. — Вътре има достатъчно, за да се прибереш и да върнеш каквото си взел. Гледай да го направиш.

Не посмя да ме погледне в очите.

— Слушам, господине.

Не понечи да вземе кесията, затова хванах ръката му и му я тикнах. Когато го пуснах, той продължи да стои и да се взира в мен. Посочих вратата на стълбището. Той се обърна зашеметено и се запрепъва натам. Спря на прага.

— Не знаете какво ме чака там — прошепна едва чуто.

— Напротив. Знам. И е много по-добро, отколкото си представяш. Върни се у дома, сведи глава пред баща си и служи на семейството си, докато не станеш мъж, както подобава на честно момче. Нима родителите ти не са те отгледали? — Нима не са ти дали живот, не осигуряват храната в чинията ти, дрехите на гърба ти, обувките на краката ти? В такъв случай по право трудът ти им принадлежи, докато не станеш по закон мъж. Тогава можеш открито да тръгнеш по своя път. Ще имаш години да откриеш своята магия. Години, които са си само твои, спечелени заслужено и които можеш да изживееш както си поискаш. Осезанието ти може да почака дотогава.

Той опря за момент глава на вратата.

— Не. Магията ми няма да чака.

— Ще й се наложи! — отвърнах рязко. — А сега се прибирай, Пъргав. Заминавай още днес.

Той сведе глава, бутна вратата и излезе. Заслушах се в отдалечаващите се стъпки и почувствах как присъствието му избледнява в Осезанието ми. Едва тогава си позволих да въздъхна. Бях го натоварил с тежка задача. Надявах се синът на Бърич да има силата да я издържи. Надявах се, макар и да не вярвах много, че завръщането на момчето ще е достатъчно да възстанови семейството. Отидох до парапета и се загледах към скалите долу.

Вечерта казах на Сенч, че Пъргав го е обхванала непреодолима носталгия и, че съм го пратил в дома му с надеждата да оправи отношенията си с Бърич. Старецът кимна разсеяно — момчето беше най-малката му грижа.

Разказах му също за разговора ми с Уеб.

— Знае кой съм. Мисля, че откакто дойде тук.

Този път реакцията бе по-съпричастна.

— Проклятие! Защо трябва да започнат да те разкриват точно сега, когато имам толкова други неща за вършене?

— Не мисля, че ме разкриват — отвърнах категорично. — По-скоро смятам, че някой го е знаел през цялото време и сега си показва зъбите. Какво предлагаш да правя?

— Да правиш? Какво можеш да направиш? — сопна се той. — Известно е, момче. Остава единствено да се надяваме, че Уеб наистина е толкова добронамерен към нас, колкото се представя. И че това знание не е широко разпространено сред Осезаващите. — Тупна кожения тубус, за да намести свитъците в него, и започна да го завързва. — Холи, казваш? — попита след малко. — Мислиш ли, че тя е разказала на Уеб?

— Стори ми се, че това намекваше.

— А кога я видя за последен път?

— Преди години, когато живеех сред Осезаващите. Беше жена на Ролф.

— Знам! Още не съм изкукуригал чак толкова. — Замислено нави поредния свитък. — Няма време — заяви накрая. — Ако имаше, щях да те пратя при тази Холи да видиш на колко още хора е разказала. Но просто няма време. Така че мисли с мен, Фиц. Как ще използват това?

— Не съм сигурен, че Уеб изобщо има намерение да го използва. Каза го така, сякаш искаше да ми помогне. Не усетих заплаха от него. Дори не ми се стори, че е готов да използва тайната ми. По-скоро ме увещаваше да съм честен с Пъргав като най-добрия начин да се сближа с него.