Робин Хоб - Съдбата на Шута

— Това е сън ! И то мой сън! Изхвърлям те от него! — Изрече го със заповедния тон на истинска кралица. За пръв път проумях силата на Умението й. Способността на дъщеря ми да оформя сънища и да заповядва какво да става в тях бе проява на огромния й талант.

Тинтаглия ме метна в безкрайната бездна. Видях под себе си не каменистата пропаст от съня си, а огромна пустота без никакъв цвят или край. Зърнах как драконът се гърчи, докато Копривка отново го смалява до размерите на пчела. После затворих очи от замайващото пропадане. Докато поемах болезнено дъх да изкрещя, Копривка заговори тихо в ухото ми:

— Това е само сън, Сенковълк. И той си е мой. В моите сънища никога няма да пострадаш. Отвори си очите. Събуди се в собствения си свят.

Миг преди да се събудя усетих успокояващия допир на леглото под мен и когато отворих очи в тъмната стая, не бях обзет от паника. Копривка бе махнала ужаса от кошмара. За момент изпитах облекчение. Поех дълбоко дъх и докато заспивах отново, изпитах сънено възхищение от странната сила на Умението на дъщеря си. Но докато придърпвах одеялото над рамото си и си връщах половината възглавница от пора, предишната част от съня отново ме разбуди. Пъргав беше излъгал. Бърич не се бе отказал от него. Даже по-лошо, напускането му бе предизвикало хаос в семейството му.

Лежах неподвижно със затворени очи и напразни надежди за сън. Момчето трябваше да бъде пратено у дома, но не исках аз да съм онзи, който да го направи. Щеше да поиска да знае откъде съм научил, че е излъгал. Така. Щях да кажа на Сенч, че Бърич не е отпратил Пъргав от дома си. Това означаваше, че трябваше да му призная, че отново съм се свързал с Копривка. Какво пък, нищо не можеше да се направи по този въпрос. Всичките ми тайни сякаш искаха да се измъкнат от мен и да станат известни на другите.

Така че взех решение и се опитах да се убедя, че това е най-доброто, което мога да направя. Опитах се да не си представям как Бърич се напива всяка вечер и как сърцето на Моли се къса не само заради пропилия се съпруг, но и от изчезването на сина й. Опитах се да не се питам доколко е отслабнало зрението на Бърич. Достатъчно бе, че или не беше опитал да намери сина си, или опитът му е завършил с провал.

Станах на разсъмване. Взех хляб, мляко и бекон от казармата и отидох да закуся в Женската градина. Седнах, слушах песента на птиците и усещах как топлината на новия ден докосва земята. Подобни неща винаги са ме успокоявали. Тази сутрин те отново ми доказваха, че добрината на земята е безкрайна, и ужасно ми се прииска да мога да остана и да гледам как лятото набира сили и плодовете натежават по клоните.

Усетих я, преди да я видя. Славея носеше светлосиня утринна роба. Косата й бе спусната по раменете и изящните й тесни стъпала бяха обути в прости сандали. Държеше димяща чаша. Гледах я и ми се прииска нещата помежду ни да бяха по-прости. Когато ме забеляза да седя мълчаливо на пейката под дървото, тя ахна с престорена изненада, после се усмихна и дойде при мен. Седна, изу сандалите и сви крака върху пейката помежду ни.

— Е, добро утро. — В очите й се четеше лека почуда. — За малко да не те позная, Фиц. Сякаш си се подмладил с десет години.

— Том — напомних й учтиво, като много добре си давах сметка, че нарочно ме бе нарекла със старото ми име, за да ме стресне. — И се чувствам така, сякаш наистина съм се подмладил. Може би съм имал нужда точно от ежедневието на гвардеец.

Тя изсумтя скептично и отпи от чашата си. После вдигна очи и добави кисело:

— Май не мислиш същото и за мен, нали?

— Какво, че ще ти е по-добре като гвардеец ли? — попитах невинно. Тя се престори, че се кани да ме ритне. — Славея, за мен винаги изглеждаш като себе си. Нито по-стара, нито по-млада от очакваното. Но винаги Славея.

Тя се намръщи за момент, после сви рамене и се разсмя.

— Така и не мога да разбера дали думите ти са комплимент, или не. — Наклони се по-близо до мен и подуши. — Парфюм? Да не би да си слагаш благовония напоследък, Том Беджърлок? Ако те интересува женска компания…

— Не. И изобщо не са благовония. Просто спя с един пор.

Бях отговорил съвсем честно и гръмкият й смях ме изненада. Миг по-късно и аз се ухилих, а тя клатеше глава към мен. Премести се така, че затопленото й от слънцето бедро се притисна в моето.

— Типично за теб, Фиц. Типично. — Въздъхна доволно и ме попита мързеливо: — Да смятам ли, че си приключил с траура и си се свързал отново?

Думите й помрачиха светлото утро. Прочистих гърлото си.