Робин Хоб - Съдбата на Шута

— Какво има? — викнах й, като продължавах да пристъпвам по сипея. Нямаше значение колко крачки правя; твърдата земя си оставаше все така далеч, а Копривка си седеше над мен.

— Тайната ми — тихо рече тя. — Не ми дава мира. Затова дойдох да потърся съвета ти.

И млъкна. Не отговорих. Не исках да научавам тайната й, нито да давам съвети. Не можех да си позволя да й помагам. Въпреки че бе сън, знаех, че скоро ще напусна Бъкип. А дори и да останех тук, не можех да вляза в живота й, без да рискувам да го унищожа. По-добре бе да си остана за нея смътен образ от сънищата, някъде на ръба на реалността.

Тя отново заговори.

— Ако си обещал да мълчиш за нещо, без да разбираш колко болка ще донесе то не само на теб, но и на другите, длъжен ли си да държиш на думата си?

Въпросът бе твърде сериозен, за да бъде подминат.

— Знаеш отговора — рекох задъхано. — Думата на една жена си е нейна. Или държи на нея, или нищо не струва.

— Но аз не знаех колко мъки ще причини, когато я дадох. Чев се държи като половин човек. Не знаех, че мама ще обвинява татко, нито че татко ще започне да пие и да смята, че той е виновен за всичко.

Спрях. Беше опасно, но се обърнах към нея. Думите й ме излагаха на по-голяма опасност от зейналата под мен бездна.

— И мислиш, че си намерила начин да заобиколиш дадената дума — рекох внимателно. — Да ми кажеш онова, което си обещала да не казваш на тях.

Тя опря чело в коленете си. Гласът й бе глух.

— Каза, че преди много време си познавал татко. Не знам кой си всъщност, но може би все още го познаваш. Можеш да поговориш с него. Последния път, когато Пъргав избяга, ти ми каза, когато двамата с татко бяха в безопасност и се връщат у дома. Моля те, Сенковълк! Не знам каква е връзката ти със семейството ми, но знам, че я има. В опита си да помогна на Пъргав едва не съсипах всички. Няма към кой друг да се обърна. И не съм обещавала на Пъргав, че няма да казвам на теб.

Погледнах краката си. Беше ме променила според своята представа за мен. Сънят й поглъщаше моя. Сега бях наполовина човек, наполовина вълк. Черните ми нокти се бяха забили в чакъла. Запълзях бавно на четири крака към нея, почти долепен до земята.

— Какво да ми казваш? — изръмжах, когато бях достатъчно близо, за да видя солените следи от засъхнали сълзи по бузите й.

Повече разрешения не й трябваха.

— Мислят, че Пъргав е избягал към морето, защото така го направихме да изглежда. Не, не ме гледай така! Не знаеш какво беше тук! Татко през цялото време бе навъсен като буреносен облак, а и Пъргав не му отстъпваше. Горкият Чев се мъкнеше като бито куче и го беше срам да спечели похвала от татко, защото не можеше да я сподели. А мама, мама беше като полудяла, всяка вечер настояваше да разбере какво ги мъчи, а те не й отговаряха. В дома ни нямаше и помен от мир. Затова когато Пъргав дойде при мен и ме помоли да му помогна да се измъкне, ми се стори разумно да го направя.

— И как точно му помогна?

— Дадох му пари, мои пари, които можех да харча както си поискам, парите, които сама си спечелих, като миналата пролет помагах на Госойн с агнетата. Мама често го пращаше до града да занесе мед или свещи. Аз измислих да почне да разпитва съседите и хората в града за кораби, риболова и морето. А накрая написах писмо и го подписах от името на татко, както бях свикнала да го правя вместо него. Очите му… татко все още може да пише, но ръката му се отплесва, защото не вижда добре буквите. Затова напоследък аз пиша вместо него документите, когато продава кон и тъй нататък. Всички казват, че почеркът ми е точно като неговия. Може би защото той ме научи да пиша. И така.

— И така си написала писмо за Пъргав, в което се казва, че баща му вдига ръце от него и че може да замине и да прави каквото иска с живота си.

Говорех бавно. Всяка нейна дума само увеличаваше товара ми. Бърич и Моли се караха и той отново бе започнал да пие. Зрението му отслабваше и той вярваше, че е прогонил сина си. Късаше ми се сърцето да науча тези неща, защото знаех, че не мога да помогна с нищо.

— Може да е трудно за момче да си намери каквато и да било работа, ако хората помислят, че е избягал чирак или че мястото му все още е при баща му. — Говореше бързо, като се опитваше да извини измамата си. Не смеех да я погледна. — Мама приготви шест кутии свещи и прати Пъргав в града да ги занесе и да вземе парите. Когато се сбогува с мен, разбрах, че смята да се възползва от тази възможност. Така и не се върна.

Цветята около нея се разтвориха и една пчеличка забръмча от едно на друго в търсене на нектар.