Робин Хоб - Съдбата на Шута

— Значи е откраднал парите от свещите, за да замине? — Мнението ми за Пъргав започна да се понижава.

— Не беше… не беше точно кражба. Винаги е помагал с кошерите. И му трябваха!

Бавно поклатих глава. Бях разочарован, че му намира извинения. Но пък аз не съм бил нечий по-малък брат. Може би всички сестри правеха така.

— Няма ли да ми помогнеш? — жално попита тя.

— Не мога — рекох безпомощно. — Не мога.

— Защо?

— Как да ти помогна?

Вече се намирах изцяло в нейния сън. Тревата на поляната растеше върху твърда земя. Беше пролетен ден сред хълмовете. Пчелата забръмча покрай ухото ми и я прогоних. Знаех, че кошмарът ми все още се спотайва зад мен. Ако направех две крачки назад, отново щях да се озова на коварния сипей.

— Поговори с татко. Кажи му, че не е негова вината, че Пъргав избяга.

— Не мога да говоря с татко ти. Аз съм много, много далеч. Само в сънищата можем да се свързваме на такива големи разстояния.

— Не можеш ли да посещаваш и неговите сънища, както идваш в моите? Не можеш ли да поговориш с него в тях?

— Не мога.

Преди много години баща ми изключил Бърич от всички останали Умели. Самият Бърич ми го беше казал. Рицарин можел да черпи сила от него за Умението и връзката помежду им означавала, че щял да бъде уязвим чрез Бърич за останалите Умели. Смътно се запитах дали това означава, че някога Бърич е имал известна дарба в Умението? Или просто двамата са били толкова близки, че Рицарин е можел да взема сила от него?

— Защо? Идваш в моите сънища. И преди много години сте били приятели, сам го каза. Моля те. Не може да продължава така. Това го убива. Също и майка ми. — И добави тихо: — Мисля, че му го дължиш.

Пчелата забръмча пред лицето ми и я пропъдих. Реших, че трябва по-бързо да прекъсна връзката. Момичето правеше твърде много заключения за баща си и мен.

— Не мога да идвам в сънищата на баща ти, Копривке. Но може би мога да направя нещо друго. Може да успея да говоря с някой, който да намери Пъргав и да го върне у дома.

Още докато изговарях думите, сърцето ми се сви. Колкото и да ме дразнеше Пъргав, знаех, че ще е лошо да го върнат при Бърич. Стегнах се. Това наистина не беше мой проблем. Пъргав бе син на Бърич и трябваше сами да решат разногласията помежду си.

— Значи знаеш къде е Пъргав? Виждал ли си го? Добре ли е, в безопасност ли е? Непрекъснато си мисля за него, толкова малък и сам някъде по света. Изобщо не биваше да му позволявам да ме убеди за това! Разкажи ми за него.

— Добре е — отвърнах кратко.

Пчелата отново забръмча покрай ухото ми. Усетих как кацна на врата ми. Опитах се да я пропъдя с лапа, но в следващия миг бях притиснат от огромна тежест. Изскимтях и се помъчих да се освободя, но преди да успея да поема дъх, вече се намирах между челюстите на дракон. Тръсна ме — не за да ме убие, а за да ме предупреди. Спрях да се мятам и увиснах неподвижно. Зъбите бяха хванали козината на врата ми. Не разкъсваха кожата и плътта ми, но ме парализираха.

Копривка скочи възмутено и посегна към мен, но драконът ме вдигна по-високо. Заклатих се над Копривка, след което бях провесен над бездната от собствения ми кошмар.

— Леко! — предупреди драконът и двама ни. — Едно движение и го пускам. Вълците не летят.

Думите не излизаха от устата и гърлото, а проникваха направо в мислите, сякаш се бе докоснала до съзнанието ми.

Копривка замръзна.

— Какво искаш? — Тъмните й очи станаха като от кремък.

— Той знае — отвърна Тинтаглия и пак леко ме тръсна. Усетих го с всеки прешлен на гръбнака си. — Искам да знам всичко, което знаеш за онзи черен дракон в леда. Всичко, което знаеш за острова, наричан от хората Аслевял.

— Нищо не знам! — гневно отвърна Копривка. Ръцете й се свиха в юмруци. — Пусни го.

— Ами добре.

Драконът ме пусна и за един шеметен миг полетях надолу. После главата й върху змийската шия се стрелна и ме улови отново. Този път челюстите й се затвориха около ребрата ми. Стисна ме, за да ми покаже с каква лекота може да ме смаже. После намали натиска.

— А ти какво знаеш, вълче?

— Нищо! — изпъшках и целият въздух от гърдите ми излезе, когато тя стисна челюсти. Поне ще е бързо, рекох си. Нямаше да се мъча дълго. Тя не бе търпеливо създание. Щеше да ме убие бързо. Обърнах се да погледна за последен път дъщеря си.

Копривка изведнъж сякаш бе станала по-голяма. Разпери широко ръце. Косата й се замята от вятър, който чувстваше само тя, и се вдигна като ореол около лицето й. Отметна глава и изкрещя: