Робин Хоб - Съдбата на Шута

— Не. Съмнявам се, че ще го направя някога. С Нощни очи си пасвахме като нож и кания. — Погледнах близката леха с лайка и добавих тихо: — След него няма да има друг. Би било в ущърб на всяко създание, с което се свържа, защото то ще е само заместник, но не и истински партньор.

Тя прочете в думите ми повече неща, отколкото бях вложил. Постави ръка върху облегалката на пейката, облегна глава на нея и се загледа към небето през клоните. Допих млякото си и оставих празната чаша. Тъкмо се канех да се оттегля за сутрешния урок с Пъргав, когато тя попита:

— В такъв случай замислял ли си се да си върнеш Моли?

— Какво?

Тя повдигна глава.

— Ти я обичаше. Или поне винаги така си твърдял. И тя ти роди дете, заради което плати прескъпо. Знаеш, че можеше да го махне, ако беше решила. Това, че не го е направила, означава, че изпитва дълбоки чувства към теб. Трябва да идеш при нея. Да си я върнеш.

— Това между Моли и мен бе преди много време. Сега тя е омъжена за Бърич. Двамата заедно са изградили живота си. Имат шест свои деца — отвърнах твърдо.

— И какво от това? — Погледна ме в очите. — Видях го, когато дойде в Бъкип да прибере Пъргав. Мълчалив и мрачен. И стар. Накуцва и очите му са замъглени. — Поклати глава. — Ако решиш да му отнемеш Моли, не би могъл да ти се противопостави.

— Никога не бих го направил!

Тя отпи от чашата си, без да сваля поглед от мен.

— Знам — рече, когато отлепи устни от нея. — Въпреки че той я отне от теб.

— И двамата мислеха, че съм мъртъв! — отговорих с малко по-груб тон, отколкото възнамерявах.

— Сигурен ли си, че не си? — насмешливо попита тя. При вида на изражението ми погледът й омекна. — Ох, Фиц. Никога не правиш нищо за себе си, нали? Никога не вземаш онова, което искаш. — Наведе се към мен. — Мислиш ли, че Моли би ти благодарила за решението ти? Смяташ ли наистина, че си имал правото да решаваш вместо нея? — Отдръпна се леко и се загледа в лицето ми. — Отказа се от нея и от детето, сякаш намери добър дом за кутре. Защо?

Бях отговарял толкова много пъти на този въпрос, че дори не ми се наложи да се замисля.

— Той беше по-добър мъж за нея. Тогава това бе истина. Истина е и сега.

— Нима? Чудя се дали Моли би се съгласила.

— А твоят съпруг как е? — попитах грубо.

Погледът й стана непроницаем.

— Кой знае? Отиде за пъстърва в планината с лорд и лейди Дъбрава. Както знаеш, подобни излети никога не са ми харесвали. — Извърна поглед и добави: — Но прекрасната им дъщеря Бръшлян явно ги харесва. Чух, че скачала от радост, като научила за пътуването.

Не беше нужно да ми обяснява. Взех ръката й.

— Славея. Съжалявам.

Тя пое дъх.

— Нима? Все ми е тая. Разполагам с името и владенията му. И той ми дава свободата да живея като менестрел и да се връщам и заминавам, както ми се хареса. — Наклони глава към мен. — Мисля да се присъединя към антуража на Предан за пътуването до Външните острови. Как ти се струва?

Сърцето ми се сви. Не, само това не.

— Мисля, че ще е много по-лошо от ходене за пъстърва. Очаквам преди всичко неудобства и студ. А и храната на Външните острови е ужасна. Ако ти поднесат смес от свинска мас, мед и костен мозък, знай, че това е върхът на кулинарното им изкуство.

Тя се изправи грациозно и каза:

— Рибен пастет. Забрави рибния им пастет. Рибен пастет върху всичко.

Стана, протегна ръка и махна няколко кичура от челото ми. Пръстите й проследиха спускащия се по лицето ми белег.

— Някой ден ще разбереш, че ние с теб бяхме идеалната двойка. Че винаги и навсякъде съм била единствената, която наистина те е разбирала и въпреки това те е обичала.

Зяпнах я. През всичките прекарани заедно години никога не бе споменавала думата „обич“.

Пръстите й се плъзнаха под брадичката ми и ми затвориха устата.

— Трябва по-често да закусваме заедно. — И се отдалечи, като отпиваше в движение от чашата си. Знаеше, че продължавам да я гледам.

— Какво пък. Поне успя да ме накараш да забравя за малко всичките си останали проблеми — казах тихо аз.

Върнах чашата си в кухнята и тръгнах към Градината на кралицата. Може би причината бе в разговора ми със Славея, защото когато се качих горе и намерих момчето да храни гълъбите, бях директен.

— Излъгал си — казах, преди да успее да ми каже „добро утро“. — Баща ти не те е отпращал. Избягал си. И си откраднал пари, за да го направиш.

Той ме зяпна. Лицето му побеля.

— Кой… откъде…

— Откъде съм разбрал ли? Ако отговоря на въпроса ти, ще го направя пред Сенч и кралицата. Искаш ли да научават какво знам?