Робин Хоб - Съдбата на Шута

— Но… вие препречвате… Моля ви, лорд Златен…

Лорд Златен не обърна внимание на терзанията на писаря.

— Ще остана тук, докато въпросът не бъде решен. — Скръсти ръце на гърдите си, вдигна брадичка и се загледа в морето, сякаш нищо друго на този свят не го интересуваше.

Писарят хвърли поглед зад гърба му. Слугите и багажът на лорд Златен доста успешно блокираха кея. Отзад вече започнаха да се събират други пътници и докери с колички и бъчви с продоволствия. Писарят пое дъх и се помъчи да придаде авторитет на гласа си.

— Господине, трябва да освободите пътя, докато въпросът не се разреши.

— Няма да го освободя. Предлагам ти да пратиш бързо някой до лорд Сенч и той да се разпореди да бъда допуснат на борда. Нищо друго не ще ме удовлетвори.

Сърцето ми се сви. Знаех, че думите на лорд Златен са по-скоро за мен, отколкото за писаря. Беше ме видял. Очакваше да побързам да се върна в замъка и да подшушна на Сенч, за да се намери по-бързо решение на ситуацията. Все още не подозираше, че това е мое дело, и макар вече да съжалявах, Сенч щеше да остане непоколебим. Докато се извръщах от представлението, което устройваше Шутът, го видях да ми смигва. Несъмнено си мислеше, че грандиозното заминаване на лорд Златен от Бъкип ще се превърне в една от градските легенди.

Повече не исках да гледам. Докато бъхтех по стръмния път към замъка, си казах, че няма причина да се измъчвам. Лорд Златен щеше да си остане там, докато не го махнат. Нищо повече. И когато утре отплавахме без него, щеше да остане в безопасност в Бъкип. Нищо повече.

Денят сякаш се влачеше безкрайно. След лудницата през изминалите дни последните часове се оказаха абсолютно празни. Нямаше какво повече да се прави. Мястото ми в казармата беше опразнено, с изключение на униформата и оръжието, които щях да нося утре. Гвардията на принца щеше да е представителна. Панталоните, ризата и горната туника бяха от бъкипско синьо. На гърдите се мъдреше еленът на Пророците. Новите ми ботуши ми бяха по мярка и не убиваха. Вече ги бях намазал добре, за да не пропускат. Макар да бе пролет, наметалата бяха от дебела вълна, за да ни предпазят от очакваните студове на Външните острови. Подареният ми от Шута меч върху дрехите изглеждаше като упрек. Оставих го там — в казармата, където честта е почти всичко, което притежава човек на този свят, той бе в пълна безопасност.

В работната ми стая в кулата бе същото. Дори и да бе забелязал меча на Рицарин, който сега бе окачен над камината, Сенч бе предпочел да се въздържи от коментари. Помотах се безцелно, прибирах пръснатите неща, останали след приготовленията. Картите на Външните острови и всички текстове, които Сенч бе сметнал за необходими, вече бяха прибрани. Нямаше какво друго да правя, така че легнах на леглото и се заиграх с порчето. Но скоро дори на Гили му омръзна и излезе на лов за плъхове. Отидох до банята, изтърках се хубаво и се обръснах два пъти. След това се върнах в казармата и легнах на койката си. Дългото помещение бе тихо и почти празно. Само неколцина от по-старите бяха предпочели да си легнат рано. Останалите бяха излезли до града и се прощаваха с кръчмите и уличниците. Придърпах одеялото и се загледах в тавана.

Запитах се колко ли упорито ще се опита да ни последва Шутът. Сенч ме бе уверил, че няма да му бъде позволено да напусне града по море. Щеше да му се наложи да отиде до друго пристанище и да плати много, за да убеди някой капитан да тръгне след нас. А лорд Златен вече не разполагаше със средства. След последните му изпълнения едва ли щеше да набери склонни да му отпуснат заем приятели. Иначе казано, беше заседнал.

И несъмнено страшно ядосан. На мен. Имаше остър ум. Скоро щеше да разбере кой стои зад изоставянето му. Щеше да разбере, че съм избрал живота му пред онова, което възприемаше като своя съдба. Нямаше да ми е благодарен. Неговият Изменящ трябваше да му помогне да промени пътя на света, а не да го спъва.

Затворих очи и въздъхнах. Трябваха ми няколко опита, за да се успокоя. Когато най-сетне се зареях точно под повърхността на съня, потърсих Копривка. Този път седеше на един дъб и носеше рокля от пеперуди. Погледнах нагоре към нея от една могилка под дървото. Отново бях наполовина човек, наполовина вълк, както винаги изглеждах в сънищата й.

— Толкова много мъртви пеперуди — казах тъжно и поклатих глава.

— Глупости. Това е само сън.

Изправи се на клона и скочи. Вдигнах се на задните си лапи и понечих да я хвана, но пеперудите от роклята й изведнъж размахаха криле и тя се понесе във въздуха като перце и кацна до мен. В косата й имаше голяма жълта пеперуда, като панделка. Цветът на дрехата й се менеше на вълни от ленивите движения на насекомите.