Робин Хоб - Съдбата на Шута

Как е той?

Болен и нещастен като куче. Сенч, подигравките на моряците само влошават нещата.

От това се боях. Но ако принцът забележи и ги смъмри, капитанът също ще се заеме с тях. Знаеш какво ще последва.

Да. Ще използват всеки удобен момент да превърнат живота на Шишко в ад.

Именно. Затова засега се помъчете да не им обръщате внимание. Предполагам, че ще престанат, след като свикнат да го виждат на кораба. Имате ли нужда от нещо?

От едно-две одеяла. И канче вода, за да си изплакне устата.

Останах до Шишко през цялата дълга и уморителна нощ, за да го защитя, ако тормозът се превърне и във физически, и да не допусна да се катурне в морето. На два пъти се опитах да го вкарам в каютата. И двата пъти правехме не повече от три стъпки, преди да започне поредният пристъп. Дори когато в стомаха му не остана нищо, Шишко отказа да се прибере вътре. С напредването на нощта вълнението се засили, а на сутринта към морските пръски се присъедини и дъждът. Макар и мокър и измръзнал, Шишко отказваше да мръдне от релинга.

— Можеш да драйфаш и в кофа — казах му. — Вътре, на топло!

— Не, не, много ми е зле и не мога да мръдна — стенеше той. Беше фиксирал морската болест в съзнанието си и бе твърдо решен да страда. Не можех да измисля изход от положението. Оставаше ми само да го следвам до края. Със сигурност щеше да се съгласи да се прибере, щом реши, че се е настрадал достатъчно.

Малко след изгрев-слънце Ридъл ми донесе закуска. Започвах да подозирам, че може би наивният и дружелюбен младеж наистина е служител на Сенч и му е поръчано да ми помага. Искаше ми се да не е така, но в същото време му бях благодарен за канчето каша. Шишко бе гладен въпреки гаденето, така че си разделихме храната. Оказа се грешка, защото гледката как кашата напуска Шишко малко след това подбуди и моя стомах да се раздели със съдържанието си.

Това май беше единственото нещо, което развесели Шишко тази сутрин.

— Ето, видя ли? Всички ще се разболеят. Трябва да се върнем в Бъкип.

— Не можем, дребен. Трябва да продължим напред, до Външните острови, така че принцът да убие дракон и да спечели ръката на нарческата.

Шишко въздъхна тежко. Започваше да трепери от студ, въпреки че беше омотан в одеяла.

— Не я харесвам. Мисля, че и принцът не я харесва. Да си задържи ръката. Хайде да се връщаме у дома.

Бях съгласен с него, но не посмях да си призная.

— Мразя този кораб и ми се иска изобщо да не бях стъпвал на него — продължи той.

Странно е как човек може дотолкова да свикне с нещо, че да престане да го усеща. Едва когато Шишко произнесе думите на глас осъзнах колко дълбоко отекват те в неговата песен. Беше блъскала защитните ми стени цяла нощ — песен, съставена от плющящи платна, скърцащи мачти и греди и пляскането на вълните по корпуса. Шишко бе преобразил тези звуци в песен, изпълнена с обида и страх, мизерия, студ и отегчение. Беше използвал всички негативни чувства, които човек може да изпита към кораб, и ги бе превърнал в химн на гнева. Можех да вдигна стените си и да остана недосегаем за него. Някои от моряците на „Девичи шанс“ обаче не бяха такива късметлии. Не всички бяха чувствителни към Умението, но по-податливите щяха здравата да се изнервят. И в тази теснотия със сигурност щяха да го предадат на другарите си.

Загледах екипажа. Дежурната смяна изпълняваше задачите си ефективно, но някак сърдито. Във вещината им имаше гневна жилка и старшият, който ги командваше, следеше с орлов поглед и за най-малката проява на отпуснатост и мързел. Дружеското отношение, което бях забелязал при товаренето на кораба, беше изчезнало и усещах как дисонансът си казва думата.

Бяха започнали да се гневят подобно на гнездо оси, усетили ударите на брадвата по стъблото под тях, но все още, без да имат конкретна мишена. Ако яростта им продължаваше да се трупа, като едното нищо можеше да се стигне до сбивания или още по-лошо — до бунт. Гледах как гърнето завира и знаех, че ако не направя нещо, всички ще се попарим.

Шишко. Музиката ти е много силна. И много плашеща. Можеш ли да я направиш друга? Спокойна. Нежна като майчината ти песен?

Не мога! Много ми е зле.

Шишко, плашиш моряците. Не знаят откъде идва песента. Не могат да я чуят, но някои от тях я усещат, поне мъничко. И това ги разстройва.

Не ме интересува. Те са лоши. Трябва да обърнат кораба.

Не могат, Шишко. Трябва да се подчиняват на капитана, а капитанът трябва да прави каквото му каже принцът. А принцът трябва да стигне до Външните острови.