Робин Хоб - Съдбата на Шута

— Ясно. Поне успяхме да се измъкнем без лорд Златен — казах на Сенч.

Той поклати глава.

— И това се оказа много по-трудно, отколкото очаквах. Сигурно си чул как блокира пристанището. Отказа се чак когато градската стража дойде и го арестува.

— Наредил си да го арестуват? — Бях ужасен.

— Спокойно, момко. Той е благородник и простъпката му е съвсем тривиална. Ще се отнасят с него много по-добре, отколкото с теб. И ще го задържат само за два-три дни, само докато заминат всички кораби, отправящи се към Външните острови. Така бе най-лесно да се справя с него. Не исках да дойде в замъка и да застане пред мен, нито да моли кралицата да се застъпи за него.

— Тя знае защо го направихме, нали?

— Знае. Но не й харесва. Чувства се много задължена на Шута. Но не се безпокой. Оставих достатъчно пречки, така че на лорд Златен ще му е трудно, ако не и невъзможно да си уреди аудиенция с нея.

Не вярвах, че настроението ми е в състояние да се развали още повече, но явно можеше. Не можех да понеса мисълта за Шута в затвора, а после високомерно пренебрегван от двора в Бъкип. Знаех как е действал Сенч — тук-там по някое подмятане, слух, че лорд Златен вече не се ползва с благоволението на кралицата. След като излезеше от ареста, щеше да се превърне в прокуден. Прокуден без пукната пара и с огромни дългове.

Исках само да го оставя в безопасност, а не да го поставям в подобна ситуация. Казах го на Сенч.

— Стига, Фиц, престани да се безпокоиш за него. Понякога се държиш така, сякаш никой не може да се оправи без теб. Той е много способно, много находчиво създание. Ще се справи. Ако бях действал по-меко, вече да е по петите ни.

Това също бе истина, но не ме успокояваше особено.

— Морската болест на Шишко не може да продължава още дълго — оптимистично отбеляза Сенч. — Когато отмине, ще се погрижа да ти го зачислят. Така ще имаш причина да си до него и понякога да влизаш в каютата до тази на принца. Може би така ще имаме повече време за съвещания.

— Може би — казах глухо. Въпреки че принцът разговаряше с Шишко, нестройната му музика не отслабваше. Това съвсем ме вкисваше. Трябваше да впрегна цялата си воля, за да се убедя, че гаденето на Шишко не е мое.

— Сигурен ли си, че не искаш да се върнеш в каютата? — питаше го Предан.

— Не. Подът се люшка.

Принцът се обърка.

— Но нали палубата също се люшка.

Сега бе ред на Шишко да се смути.

— Не, не се. Тука се клати целият кораб. Не е чак толкова лошо.

— Разбирам. — Видях как Предан се отказва от всяка надежда, че може да му го обясни. — Както и да е, скоро ще свикнеш и морската болест ще изчезне.

— Няма — мрачно отвърна Шишко. — Сада каза, че всички ще ми казват така, но че не е вярно. На нея й ставало лошо всеки път, когато се качвала на кораб, и изобщо не й минавало. Затова не дойде с мен.

Започнах да не харесвам тая Сада, а никога не я бях виждал.

— Е, Сада греши — енергично заяви Сенч.

— Не, не греши — упорито рече Шишко. — Ето. Още ми е лошо.

И отново се наведе през релинга и заповръща на сухо.

— Ще му мине — каза Сенч, но вече не толкова уверено като преди.

— Нямаш ли някакви билки, които да му помогнат? — попитах. — Може би джинджифил?

Сенч спря.

— Отлична идея, Беджърлок. Мисля, че имам малко. Ще наредя на готвача да му направи силен джинджифилов чай и ще ти го пратя.

Чаят миришеше колкото на джинджифил, толкова и на валериан и сънниче. Одобрих решението на Сенч. Сънят можеше да се окаже най-доброто лекарство за упоритата морска болест на Шишко. Дадох му го и твърдо му казах, че това е известен моряшки лек против морска болест и че съм сигурен, че ще му подейства. Въпреки това той го погледна съмнително: явно думите ми нямаха толкова тежест, колкото мнението на Сада. Отпи, реши, че джинджифилът му харесва, и изгълта цялата чаша. За нещастие миг по-късно я изплю също толкова бързо — беше се опарил и задавил и това го накара непреклонно да откаже да пие повече, дори и на съвсем малки глътки.

Бях на кораба едва втори ден. А ми се струваше, че съм тук от половин година.

Слънцето най-сетне проби облаците, но вятърът и пръските отмъкваха малкото топлина, която обещаваше. Омотан във влажно вълнено одеяло, Шишко потъна в неспокоен сън. Трепкаше и стенеше в кошмарите си, пропити с песента му за морската болест. Седях до него на мократа палуба и подреждах тревогите си в безполезни купчинки. Именно така ме намери Уеб.

Погледнах го и той ми кимна сериозно. Застана на релинга и се загледа нагоре. Проследих погледа му до морската птица, която лениво се рееше в небето. Никога не бях виждал създанието отблизо, но знаех, че със сигурност е Риск. Осезателната връзка между мъжа и птицата изглеждаше като изтъкана от синьо небе и вода, спокойна и свободна едновременно. Къпех се в споделеното им удоволствие от деня, като се опитвах да не обръщам внимание как то изостря чувството ми за самота. Това бе магията на Осезанието в своя най-естествен вид — връзка на взаимно наслаждение и уважение един към друг между човек и животно. Сърцето на Уеб летеше с птицата. Долавях разговора им и си представях как птицата споделя радостния си полет с него.