Робин Хоб - Съдбата на Шута

Междувременно Шишко отново беше задрямал.

— Мога да забъркам силно приспивателно и да го накараме насила да го изпие — тихо рече Сенч.

Принцът трепна.

— По-добре не. Шишко няма да забрави лесно лошо отношение. Пък и какво ще спечелим от това? В момента спи, но песента му може да измъчи и мъртвец.

— Може би ако го приспя много дълбоко… — несигурно започна Сенч.

— Ще изложим живота му на риск — прекъснах го. — Без гаранция, че песента му ще спре.

— В такъв случай имаме само една възможност — промълви принцът. — Да обърнем. И да го свалим от кораба.

— Не можем! — ужаси се Сенч. — Ще изгубим твърде много дни. А и може да ни потрябва силата му, когато се озовем пред дракона.

— Лорд Сенч, в момента много добре виждаме резултатите от силата на Шишко. Виждаме също, че тя нито е дисциплинирана, нито контролирана от нас.

В гласа на принца имаше нещо ново, нотки на монарх. Напомни ми за Искрен и внимателно претеглените му думи. Усмихнах се и бях награден със странния намръщен поглед на Предан. Побързах да прочистя мислите си.

— В момента силата на Шишко е неуправляема дори за него. Не ни мисли злото, но музиката му заплашва всички ни. Помисли само какви поразии може да направи, ако бъде провокиран да се разгневи наистина. Или ако бъде сериозно наранен. Дори да успеем да излекуваме морската му болест и да успокоим песента му, Шишко ще си остане двуостра кама. Ако не намерим сигурен начин да овладеем силата му, той може да ни изложи на опасност, когато е неспокоен. Може би е по-добре наистина да се върнем и да го свалим на брега.

— Не можем да се върнем! — настоя Сенч. И когато двамата с Предан вперихме погледи в него, се замоли: — Оставете ми още една нощ да помисля. Сигурен съм, че ще намеря решение. А и той ще има още една нощ да свикне с кораба. Може би до сутринта морската болест ще отмине.

— Добре — отвърна след малко Предан. Отново долових същата нотка в гласа му. Зачудих се откъде ли я е научил, или просто расте в ролята си на владетел. Както и да е, радвах се, че я чувам. Не бях сигурен дали съгласието му да даде още един ден на Сенч е разумно. Но решението бе негово и го беше взел уверено. А това е ценно нещо.

Когато Шишко се събуди, пак му беше лошо. Подозирах, че за слабостта му е виновно не само неразположението му, но и продължителното гладуване. Беше се измъчил от повръщането, мускулите на корема го боляха и гърлото му беше раздрано. Не успях да го убедя да поеме нищо, освен вода, а и нея едва се съгласи да изпие. Денят не бе нито студен, нито топъл, но Шишко трепереше във влажните си дрехи. Жулеха го, но предложението ми да се приберем в каютата и да се преоблече и стопли бе посрещнато с яростна съпротива. Страшно ми се искаше просто да го хвана и да го завлека насила, но знаех, че ще започне да пищи и да се съпротивлява и че музиката му съвсем ще подивее. И в същото време се страхувах, че скоро може наистина да се разболее.

Часовете се нижеха мъчително бавно не само за нас. На два пъти помощник-капитанът руга гневно раздразнения екипаж. Втория път заплаши един от моряците с бичуване, защото го гледал непокорно. Усещах как напрежението на борда расте.

Вечерта дъждът и всепроникващата мъгла се върнаха. Имах чувството, че цяла седмица не съм бил сух. Завих Шишко с одеялото си с надеждата, че тежката вълна ще го постопли. Той дремеше неспокойно и потрепваше като сънуващо кошмари куче. Често бях чувал грубата шега „От морска болест не се умира, но ти се иска да не е така“. Сега се питах дали наистина е вярна. Колко ли дълго можеше да понесе тялото му подобно мъчение?

Благодарение на Осезанието усетих Уеб преди силуетът му да изникне на слабата светлина на фенера и да застане над мен.

— Верен човек си, Том Беджърлок — отбеляза той, докато сядаше до мен. — Задачата ти не е приятна, но не го напусна нито за миг.

Похвалата му едновременно ме стопли и ме накара да се почувствам неудобно.

— Такава е отговорността ми — отвърнах.

— И се отнасяш сериозно към нея.

— Бърич ме е научил така — казах малко сопнато.

Уеб се разсмя от сърце.

— Научил те е също да захапваш недоволството си като булдог. Остави, Фицрицарин, няма да кажа нищо повече за него.

— Бих предпочел да не подхвърляш така небрежно това име — казах след кратко тежко мълчание.

— То си е твое. И е част от онова, което ти липсва. Трябва да си го върнеш.

— Той е мъртъв. И по-добре да си остане така заради всички, които са ми скъпи.

— Наистина ли е заради тях, или заради теб? — попита той нощта.