Робин Хоб - Съдбата на Шута

— Копривке. Престани. Остави ме да говоря. Пъргав е в безопасност. Жив и здрав е. Все още е тук, при мен.

Млъкнах и се опитах да дишам. От неизбежното, което трябваше да последва, ми призляваше. „Започва се, Бърич — помислих си аз. — Цялата болка, която се опитвах да ти спестя. Вързана в стегнат пакет от мъка за теб и семейството ти“.

Защото Копривка зададе въпроса, който знаех, че трябва да зададе.

— И къде е това „в безопасност при теб“? И откъде да знам, че е добре? Как да съм сигурна, че самият ти си истински? Може би си като останалото в този сън — нещо, което съм създала. Виж се само, хем човек, хем вълк! Не си истински и ми предлагаш лъжливи надежди.

— Не съм такъв, както ме виждаш — отвърнах бавно. — Но съм истински. И навремето баща ти ме познаваше.

— Навремето — презрително повтори тя. — Поредната приказка на Сенковълк. Разкарай се заедно с тъпите си истории. — Пое треперливо дъх и по бузите й отново потекоха сълзи. — Вече не съм дете. Глупавите ти измислици не могат да ми помогнат.

И разбрах, че съм я изгубил. Че съм се лишил от доверието й, от приятелството й. Че съм изгубил шанса да позная детето си като дете. Ужасна мъка се надигна в мен, но тя бе обагрена с музиката на растящи храсти. Обърнах се. Бодливите клони и мъглата бяха изпълзели по-високо. Какво бе това — собственият ми сън ли ме гонеше, или музиката на Шишко бе станала още по-зловеща? Не знаех.

— А аз дойдох да потърся помощта ти — казах горчиво.

— Моята помощ? — попита задавено Копривка.

Бях проговорил, без да се усетя.

— Знам, че нямам право да те моля за нищо.

— Да. Нямаш. — Гледаше покрай мен. — За какво става въпрос все пак?

— За сън. Всъщност за кошмар.

— Мислех си, че кошмарите ти са за падане. — Изглеждаше заинтригувана.

— Този не е мой. На друг е. Той е… Кошмарът му е много силен. Достатъчно, за да нахълта в сънищата на други хора. Заплашва живота им. А онзи, който го сънува, не е в състояние да го контролира.

— Тогава просто го събуди — презрително предложи тя.

— Би помогнало, но не за дълго. Трябва ми по-постоянно решение.

За момент ми се прииска да й кажа, че кошмарът излага на опасност и Пъргав. Прогоних тази мисъл. Нямаше смисъл да я плаша, особено щом не бях сигурен, че ще може да ми помогне.

— Как бих могла? — И добави, този път по-остро: — И защо да го правя? Какво ми предлагаш в замяна, Сенковълк?

Не ми харесваше, че се стига до сделка, но сам си бях виновен. Най-жестокото бе, че единственото, което можех да й предложа, щеше да причини много болка на много хора.

— Колкото до това как, ти си много силна в магията, която позволява на един човек да влиза в сънищата на друг и да ги променя. Може би достатъчно силна, за да оформиш съня на приятеля ми, макар че и той самият е много силен в магията. И много уплашен.

— Нямам никаква магия.

Пренебрегнах думите й.

— А защо ли… Казах ти, че Пъргав е с мен и е в безопасност. Не ми вярваш. Не те виня, защото явно съм паднал в очите ти с предишното си уверение. Но ще ти кажа едни думи, които да предадеш на баща си. Ще… ще му е тежко да ги чуе. Но веднага ще разбере, че са истински. Че брат ти е жив и е добре. И че е с мен.

— Казвай ги тогава.

За кратък, типичен за машинациите на Сенч момент си помислих да поискам първо да ми помогне със сънуването на Шишко. После рязко отхвърлих тази идея. Моята дъщеря ми дължеше точно толкова, колкото й бях дал — нищо. Може би го имаше и страха, че ако не говоря сега с нея, никога вече няма да събера смелост да го направя. Произнасянето на думите бе като да докосна с език горящ въглен.

— Кажи на баща си, че си сънувала вълк с игли като на бодливо прасе по муцуната. И че той ти е казал: „Правя онова, което ти направи навремето. Закрилям и напътствам сина ти. Ще поставя живота си между него и всяка опасност, която го грози. И когато изпълня задачата си, ще го върна у дома при теб“.

Завоалирах посланието си, доколкото можех при тези обстоятелства. Въпреки това Копривка улучи почти в десетката.

— Значи баща ми се е грижел преди години за сина ти? — попита ме настойчиво.

Някои решения са по-лесни, ако не си оставиш време за мислене.

— Да — излъгах дъщеря си. — Точно така.

Наблюдавах я как обмисля думите ми. Стъклената й кула бавно започна да се топи. Водата потече покрай мен, топла и безвредна, а балконът се спусна на земята. Тя ми протегна ръка, за да й помогна да прескочи парапета. Поех я. За пръв път в живота си се докосвах и същевременно не се докосвах до дъщеря си. Потъмнелите й от слънцето пръсти се задържаха за кратко в лапата ми с черни нокти. После тя ме пусна и погледна надолу към мъглата и бодливите клони, които пълзяха нагоре към нас.