Робин Хоб - Съдбата на Шута

— Знаеш, че никога не съм правила това.

— Аз също — признах.

— Разкажи ми нещо за него, преди да влезем в съня му.

Мъглата и клоните бяха съвсем близко. Каквото и да й разкажех за Шишко, щеше да е твърде много, но ако влезеше в кошмара, без да знае нищо за него, това можеше да е опасно за всички ни. Не бих могъл да контролирам онова, което Шишко можеше да й разкрие в съня. За миг се запитах дали не трябваше да се посъветвам със Сенч или Предан, преди да потърся помощта на Копривка. После се присмях на самия себе си. Та нали аз бях Майсторът на Умението! Като такъв, решението бе единствено мое.

И разказах на дъщеря си, че Шишко е глуповат, мъж с ума и сърцето на дете и със силата на цяла войска, когато стане въпрос за Умението. Че служи на принца на Пророците и че пътува с него на кораб. Разказах й колко могъща е музиката му и как сънищата му подриват морала на кораба. Споделих убеждението си, че няма да се оправи от морската болест и че е възможно дори да умре от нея. И докато й разказвах всичко това, тръните ставаха все по-големи и ни приближаваха заплашително, и видях как Копривка бързо прави свои заключения от чутото — че и аз съм на кораба и следователно брат й също е там и пътува по море с принца на Пророците. Живееше в селска къща и се запитах какво ли е чувала за нарческата и задачата на Предан. Не ми се наложи да се чудя много дълго — тя сама сглоби картината.

— Значи това е черният дракон, за който все те пита сребърният. И принцът отива да го убие.

— Не произнасяй името й — замолих я.

Тя ме погледна презрително, сякаш се присмиваше на глупавите ми страхове.

— Почва се — рече тихо. И трънаците ни погълнаха.

Издаваха пращящ звук, докато пълзяха по глезените и коленете ни, също като подпалено дърво. Тръните се забиха в плътта ни и ни обви гъста мъгла, задушаваща и зловеща.

— Какво е това? — раздразнено възкликна Копривка. Мъглата я скри от погледа ми. — Престани, Сенковълк, престани веднага! Ти правиш цялата каша. Махни я!

И изтръгна съня ми от мен. Беше като да ти дръпнат завивките. Но най-разтърсващото бе, че това извика спомен, който и разпознавах, и не — друго време и по-възрастна жена, която измъква нещо вълнуващо и блестящо от топчестите ми пръсти с думите: „Не, Кепет. Това не е за малки деца“.

Бях останал без дъх от внезапното прогонване на кошмара ми, но в следващия миг буквално се хвърлихме в съня на Шишко. Мъглата и тръните изчезнаха и студената солена вода се затвори над мен. Давех се. Колкото и да се мъчех, не можех да изплувам на повърхността. След това някой ме хвана за ръката. Копривка ме изтегли до себе си.

— Толкова си наивен! — възкликна раздразнено. — Това е сън, нищо повече. Сега е мой, а в моя сън можем да вървим по вълните. Хайде.

Каза го и наистина беше така. Въпреки това държах ръката й, докато вървяхме. Безбрежната вода ни заобикаляше и стигаше до хоризонта. Музиката на Шишко бе вятърът, който духаше отвсякъде. Присвих очи, питах се как ли ще го открием в тази водна пустош, но Копривка стисна ръката ми и каза съвсем ясно през дивата му песен:

— Вече сме много близо до него.

Това също се оказа вярно. След няколко крачки тя коленичи и възкликна съжалително. Ослепителната слънчева светлина скриваше онова, в което се взираше. Коленичих до нея и ми се стори, че сърцето ми се разкъсва.

Много добре го знаеше. Сигурно го беше виждал някъде. Удавеното коте се носеше непосредствено под повърхността. Беше толкова малко, че дори не си бе отворило очите и се носеше безтегловно в хватката на морето. Козината му се носеше около него, но когато Копривка го вдигна за вратлето, космите внезапно полепнаха по тялото му. Котето се залюля от ръката й, водата се стичаше от опашката и лапичките му и капеше от носа и отворената червена уста. Копривка безстрашно сложи животинчето в дланта си и натисна малкия му гръден кош с палец и показалец. После приближи мъничката му муцунка до лицето си и рязко духна в отворената му уста. В този миг бе изцяло дъщеря на Бърич. Бях го виждал да прочиства по този начин гърлата на новородени кутрета.

— Вече си добре — властно каза тя на котето. Погали го и там, където мина дланта й, козината му изведнъж стана суха и мека. Внезапно видях, че е на оранжеви и бели ивици. Миг преди това ми се струваше, че котето е черно. — Жив и здрав си, няма да позволя да те сполети нищо лошо. Знаеш, че можеш да ми се довериш. Защото те обичам.

Гърлото ми се стегна и едва не се задуших. Запитах се откъде знае какво да каже. През целия си живот, без сам да го осъзнавам, бях искал някой да ми каже същите тези думи и те да са истина и да мога да им вярвам. Беше като да гледаш някой да дава на някого подарък, за който винаги си копнял. И в същото време не изпитвах горчивина или завист. А само изумление, че тя, едно шестнайсетгодишно момиче, има това в себе си и може да го даде. Дори да бях намерил Шишко в съня му, дори някой да ми бе казал, че трябва да произнеса точно тези думи, думите, които най-отчаяно се нуждаеше да чуе, не бих могъл да ги кажа и да ги направя истински като нея. Тя бе моя дъщеря, кръв от кръвта ми, и въпреки това изумлението и възхищението, които ме накара да изпитам в този момент, я превръщаха в създание, нямащо нищо общо с мен.