Котето се размърда. Огледа се сляпо. Малката му червена уста се отвори широко и бях готов да чуя мяукане. Вместо това се разнесе дрезгав гласец:
— Мамо?
— Не — отвърна Копривка. Дъщеря ми бе по-храбра от мен. Дори не си помисли, че може да излъже. — Но някоя като нея. — Огледа се, сякаш едва сега забелязваше безкрайното море. — А това място не е хубаво за такъв като теб. Какво ще кажеш да го променим? Къде искаш да бъдеш?
Реакцията му ме изненада. Тя го придума да отговори, до най-малката подробност. Когато приключиха, седяхме като малки кукли в центъра на огромно легло. В далечината различавах смътно стените на фургон като онези, в които живееха много семейства кукловоди и улични артисти. Миришеше на сушени чушки и лук, които висяха окачени в ъгъла. Сега разпознах и музиката около нас — не просто като майчината песен на Шишко, а и елементите, които я съставяха — спокойното дишане на спяща жена, скърцането на колелата и бавното тропане на копита, всичко това изтъкано като декор за припяване на жена и детска мелодия на свирка. Беше песен за безопасност, любов и уют.
— Харесва ми тук — каза му Копривка, когато приключиха. — Може би отново ще дойда да те видя, ако нямаш нищо против. Става ли?
Котето замърка и се сви на кълбо. Не спеше, просто му беше хубаво насред огромното легло. Копривка стана да си върви. Мисля, че точно тогава си дадох сметка, че наблюдавам съня на Шишко, но вече не съм част от него. Бях изчезнал заедно с всички останали разстройващи и опасни елементи. Нямах място в света на майка му.
— Сбогом засега — каза му Копривка. — И запомни колко е лесно да дойдеш тук. Когато решиш да спиш, е достатъчно само да си помислиш за тази възглавница — тя докосна една от многото пъстроцветни възглавници на леглото. — Запомни го и когато сънуваш, ще дойдеш право тук. Можеш ли да го направиш?
Котето измърка в отговор и сънят на Шишко започна да избледнява около мен. Миг по-късно отново стоях на хълма до разтопилата се стъклена кула. Бодлите и мъглата бяха изчезнали, виждаха се зелени долини и блестящи реки, които се виеха през тях.
— Не му каза, че вече няма да страда от морска болест — внезапно се сетих аз. И трепнах, когато осъзнах колко неблагодарни са думите ми. Копривка ми се намръщи и видях умората в очите й.
— Да не мислиш, че беше лесно да намеря всички тези неща и да ги наредя около него? Все се опитваше да ги промени отново в студена морска вода. — Разтърка очи. — В момента спя и май ще се събудя ужасно уморена.
— Извинявай — казах сериозно. — Много добре знам колко сили отнема магията. Говорех, без да мисля.
— Магия — изсумтя тя. — Оформянето на сънища не е магия. Просто мога да го правя.
И с тези думи ме остави. Пропъдих от ума си ужаса от онова, което може да стане, когато предаде думите ми на Бърич. Нищо не можех да направя по въпроса. Огледах се, но без Копривка всичко вече избледняваше и аз потънах в собствения си сън без сънища.
Не правете грешката да си мислите, че Външните острови са кралство под короната на един монарх подобно на нашите Шест херцогства или дори съюз на народи, какъвто виждаме в Планинското кралство. Дори отделните острови, колкото и малки да изглеждат, не са под управлението на един-единствен лорд или благородник. Всъщност островитяните не признават „благородници и лордове“. Мъжете имат статут според достойнствата си на воини и богатата плячка, която донасят. Някои се ползват с подкрепата на матриархалните си кланове, за да подсилят репутацията, извоювана със силата на оръжието. Наистина, клановете държат територии на островите, но тези земи са матриархални поля и брегове, собственост на жени и предавани на техните дъщери.
Градовете, особено пристанищните, не принадлежат на нито един клан и като цяло се управляват от закона на тълпата. Градската стража няма да ви се притече на помощ, ако бъдете обрани или нападнати в някой от тях. От всеки мъж се очаква да наложи уважението, оказвано му от останалите. Ако извикате за помощ, ще бъдете сметнат за слаб и недостоен за внимание. Понякога обаче главният клан в района може да има „къща-крепост“ в града и да се заеме с разрешаването на споровете там.
Островитяните не строят замъци и крепости като онези, които имаме в Шестте херцогства. Обсадата по принцип се извършва от вражески кораби, поемащи контрол над пристанище или устие на река, а не от сухопътни сили, опитващи се да заграбят земя. Не е необичайно обаче да се намерят една или две „къщи-крепости“ във всеки по-голям град. Това са укрепени постройки, способни да издържат на нападение и често с дълбоки подземия с кладенци и големи запаси храна. Тези „къщи-крепости“ принадлежат на главния клан във всеки град и са замислени по-скоро за защита от граждански борби, отколкото от чуждоземни атаки.
Читать дальше