Робин Хоб - Съдбата на Шута

Погледна ме жално. Дадох му известно време да дойде на себе си, преди да заговоря със спокоен тон.

— Така значи. Да не искаш да кажеш, че ако видя някой да те убива, не бива да му преча? Дори и да съм в състояние да го спра?

Той внезапно се обърка.

— Предполагам…

— Ами ако е грешка? Ако видя, че те убива мечка, а е трябвало да умреш от лавина? Не правя нищо, ти умираш не както трябва — и пак всичко е било напразно.

Той ме погледна недоумяващо.

— Но това… Не. Мисля, че ще разбереш. Мисля, че когато настъпи моментът, ще разбереш какво…

— А ако не разбера? Ако направя грешка, тогава какво?

— Не… — Гласът му замря.

Продължих с натиска си.

— Виждаш ли колко глупаво е това? Просто не мога да стоя до теб и да гледам как умираш, Шуте. Знам го, ти също го знаеш. Искаш от мен да съм напълно различен от онова, което съм. Тогава ти ще си направил промяната, не аз. А нима не ми казваше, че промяната е моя работа, не твоя? Така че не искай това от мен. Ако съдбата повелява да умреш, тогава сигурно и аз ще съм мъртъв. И тогава това едва ли ще има особено значение и за двама ни. — Рязко станах. — И това е последният път, когато говорим на тази тема. Това е въпрос, който аз не искам да обсъждам. Късно е, уморен съм. Отивам да спя.

Промяната на лицето му ме порази. Видях в очите му огромно облекчение. И сякаш едва тогава разбрах колко много се страхува от онова, пред което му предстои да се изправи. Фактът, че не го бе показвал пред никого, беше най-голямата проява на смелост.

Тъкмо вдигах покривалото, когато Шутът заговори отново.

— Фиц. Наистина ми липсваше. Не си отивай. Спи тук тази нощ. Моля те.

Така и направих.

Излязох от шатрата на Шута много рано, преди останалите да са се събудили. Спах лошо, преследван от безформени кошмари. На зазоряване лежах буден и копнеех да притежавам умението на Копривка да преправям подобни тревожни сънища. Това насочи мислите ми към нея. Много ми се искаше да поговоря насаме със Сенч и Предан, без дори Шишко да може да подслушва. Отидох в края на лагера да се облекча. Стоящият на пост Дефт ми кимна. Тръгнах направо към палатката на принца, като гледах да се движа съвсем тихо. Бях забравил, че предишната вечер бях заръчал на Пъргав да го охранява. Момчето беше нащрек като лисица — когато приближих, покривалото на шатрата леко се повдигна и видях не само бдителни очи, но и върха на стрела.

— Аз съм — побързах да кажа и изпитах облекчение, когато той отпусна лъка. Помъчих се да му измисля някаква задача и накрая го пратих да събере чист сняг и да го стопи на вода за умиване, като го предупредих да не излиза извън очертаните граници на лагера.

Щом Пъргав тръгна с кофа в ръка, се промъкнах в полутъмната шатра и попитах тихо:

— Буден ли си?

— Вече да — тежко въздъхна Предан. — Сякаш съм будувал цяла нощ. Лорд Сенч?