Робин Хоб - Съдбата на Шута

И това ли бе всичко?

Да.

Краткият ми отговор му даде да разбере, че любопитството му не ми харесва. Запитах се дали мълчанието на Предан означаваше одобрение или неодобрение на поведението на Сенч. После си казах, че няма значение. Ако дойдеше момент, когато наистина щеше да зависи от мен дали драконът ще живее, или ще умре, щях да решавам тогава. Дотогава нямах намерение да се мъча с подобни неща, нито пък да развалям приятелството си с когото и да било.

Пиотре ни подреди за прехода. Днес щяхме да сме непосредствено зад групата на принца. Пиотре ни предупреди, че влажният вятър може да направи повърхността на ледника непредсказуема. Щяхме да следваме вече установения маршрут, като се ориентираме по прътите и знаменцата, но не биваше да забравяме, че условията се променят и трябва непрекъснато да сме нащрек. Снегът можеше да крие новопоявили се пукнатини и да си мислим, че стъпваме на твърда повърхност. Отново ни предупреди да проверяваме терена преди всяка крачка. След това потеглихме с пръчки в ръце.

Отначало с Шишко се справяхме добре. Той кашляше, но не повече от обичайното, и крачеше енергично. Днес Пиотре наложи по-бавно темпо и проверяваше с пръчката си снега преди всяка крачка. Оказа се прав за коварното време. Топлият вятър скоро ни накара да свалим качулките и да разкопчаем яките, като в същото време придаваше фантастични форми на мокрия сняг. Синкавите им сенки правеха замръзналия пейзаж някак нереален.

На два пъти Пиотре отби от набелязания маршрут. Първия път мушна снега, кората поддаде под натиска и внезапно пропадна. Пред нас се откри дълбока цепнатина. Ветровете бяха изваяли съвсем лек мост от замръзналите кристали — очевидно не можеше да издържи тежестта ни. Пиотре ни поведе около зейналата бездна.

Второто отклонение беше следобед. Междувременно Шишко вече бе уморен и сърдит. Мокрият сняг полепваше по краката ни, основният отряд скоро ни задмина и ние останахме да вървим по следите им. Тъкмо бяхме изкачили един нисък хребет, когато ги видяхме да се връщат. Пиотре се бе натъкнал на много мек сняг и пръчката му потъваше до дълбочината на нисък човек, поради което бе решил да потърси по-добър път. Изкачването бе изморително и Шишко замърмори ругатни, докато обръщахме обратно.

Лъчите на лятното слънце се отразяваха в синкавобелия сняг и ни заслепяваха. Присвивахме очи, докато не се насълзиха, главите ни заболяха от напрежение. А Пиотре продължаваше да ни води напред.

Втория ден направихме много по-дълъг преход — и като разстояние, и като време. Слънцето започна бавно да се спуска към хоризонта, а ние все така крачехме. С Шишко следвахме отряда на значително разстояние и по едно време започнах да се чудя дали Пиотре изобщо ще спре за нощувка. На два пъти Шишко спираше и отказваше да продължи. Беше уморен, мокрият сняг се просмукваше през ботушите и гамашите му, беше му студено, бе гладен и жаден. Сякаш повтаряше собствените ми несгоди и вайкането му само ги правеше още по-непоносими. Беше ми трудно да се насиля да вървя и без да го подтиквам. Днес музиката му бе като барабани, постоянен и неуморен дъжд от удари, съставени от хрускането на снега под краката ни и острото мушкане на пръчките в кристалната кора.

Шишко изоставаше много, така че се наложи да мина зад него и да търпя методичното му бавно темпо. Вечерните сенки ставаха все по-дълги и денят се превърна в досадно повторение на предишния. Гневът ми растеше бавно, но сигурно, подобно на огън, в който постоянно добавяш по бучка въглища. Защо ме бяха натоварили с тази роля? Защо ми се налагаше да я търпя? Защо Сенч бе избрал именно мен за това унизително задължение? Несъмнено ме наказваше, нарочно искаше да ме унизи. Навремето бях воин на Пророците. А сега, за да си отмъсти, че съм избрал свободата, Сенч ме унизяваше, като ме караше да съм гледачка на някакъв тлъст и вонящ идиот. Опитах се да си спомня всички логични причини, да се запитам кой друг би могъл да е пазач на толкова силен Умел като Шишко, но не бях в състояние да се убедя в необходимостта от тази противна задача. Мислите ми се спускаха по спирала все по-дълбоко и по-дълбоко в бездната на отчаянието, гнева и негодуванието. Трябваше да положа усилия, за да се овладея. Подканих го със сладникав глас:

— Моля те, Шишко, давай малко по-бързо. Виж. Вече са започнали да правят лагера. Не искаш ли да стигнеш там, да се изсушиш и да се стоплиш?

Той се обърна и ме изгледа свирепо.