Робин Хоб - Съдбата на Шута

— Мили думи казваш. Но знам какво си мислиш за мен. Ножове, камъни и тояги. Е, ти ме накара да дойда тук. И опиташ ли се да ме нараниш, аз ще нараня теб още повече. Защото съм по-силен от теб. По-силен съм и не е нужно да ти се подчинявам.

Постъпи глупаво, като ме предупреди. Вдигнах стените си и напрегнах силата си. В мига преди Шишко да ме атакува, усетих как цялата ми враждебност към него угасва като задушен с мокро одеяло огън. Атаката му бе като удар на ковашки чук върху наковалня от сирене. Не ме бе докоснал, но имах чувството, че смазва тялото ми в хватката си. Олюлях се и рухнах в снега. Имах чувството, че кръвта ще потече през кожата ми. А после Шишко внезапно попита:

— Защо сме така полудели? Какво правим?

Беше вик на смаяно дете. Сигурно бе вдигнал стените си срещу мен и гневът му бе изчезнал също като моя. Загази в снега към мен и в същото време дъждът, който отдавна заплашваше да завали, най-сетне рукна. Претърколих се по-далеч от него — знаех, че ми мисли доброто, но се страхувах, че ако ме докосне, защитните ми стени ще рухнат.

— Нищо ми няма, Шишко. Сериозно, нищо. Просто ми причерня. — И бях зашеметен. И уплашен. И ме болеше, сякаш съм паднал от кон. — Не, Шишко, не ме докосвай. Чуй ме. Някой се опитва да ни изиграе. Някой използва нашата магия, за да сложи лоши мисли в главите ни. Някой, когото не познаваме.

Изведнъж бях сигурен, че е точно така. Някой използваше Умението срещу нас.

— Някой, когото не познаваме — глухо повтори той.

Смътно усещах, че Предан се опитва да се свърже с мен. Несъмнено бяха доловили сянката от атаката на Шишко. Осмелих се да сваля стените си за момент, колкото да им кажа: Внимавайте! Пазете си мислите! , след което веднага ги вдигнах, за да се предпазя от дебнещите пръсти, които отново се опитаха да проникнат в ума ми. Знаех, че трябва да се опитам да отвърна на удара или поне да последвам нишката на Умението до източника му. Трябваше да събера целия си кураж, за да сваля отново стените си. Пресегнах се във всички посоки едновременно, за да открия кой трови съзнанието ми и ме настройва срещу Шишко.

Не долових нищо и никого. Сенч, Предан и Шишко бяха вдигнати защити. Помислих дали да не се опитам да се свържа с Копривка, но се отказах. Нападателите ми може би не знаеха за нея; не исках им да я издавам. Поех дъх и отново вдигнах стените си. Имахме неизвестен враг. Нямаше да намеря покой, докато не разбера нещо за него.

— Това са същите, които ми пратиха лошите сънища — решително рече Шишко.

— Не знам. Може би.

— Аз знам. Да. Те са, носителите на лоши сънища.

Дъждът се сипеше и превръщаше снега около нас в киша. Надявах се, че другите вече са вдигнали палатките и ще можем да се подслоним на сухо, когато ги настигнем. През целия ден влагата се бе просмуквала в мен от мокрия сняг. А сега се изсипваше и отгоре, та мизерията да е пълна.

— Хайде, Шишко. Да вървим към лагера.

Тръгнахме през снега.

— Дръж стените си вдигнати — предупредих го, докато газехме в кишата. — Някой се опитва да ни накара да мислим лоши неща един за друг. Не знаят, че сме приятели. Помъчиха се да ни накарат да се нараним един друг.

Шишко ме изгледа жално.

— Понякога сме приятели. А понякога се бием.

Вярно беше. Както и негодуванието ми, че трябва да съм му гледачка. Бяха открили раздразнението ми от Шишко и го бяха разпалили, също както Искрен навремето търсеше страх или арогантност у враговете ни и подклаждаше чувствата им, докато не направят някаква фатална грешка. Беше коварна и добре замислена атака от някой, който бе докоснал съзнанието ми достатъчно добре, за да улови онова, което криех от другите. Наистина доста изнервящо.

— Понякога се бием — съгласих се. — Но не за да се нараним наистина. Спорим. Приятелите често спорят. Но не се опитваме да си причиняваме болка един на друг. Дори когато сме ядосани на другия, не го правим. Защото сме приятели.

Шишко въздъхна тежко.

— Аз се опитах да те нараня. На кораба те карах да си блъскаш главата. Сега съжалявам.

Това бе най-искреното извинение, което бях чувал в живота си. Трябваше да отговоря подобаващо.

— И аз съжалявам, че те накарах да дойдеш тук, при това с кораб.

— Мисля, че ти прощавам. Но пак ще ти се ядосам, ако ме качиш на кораб, за да се върнем у дома.

— Е, това поне беше честно — казах след кратко мълчание, като се мъчех да скрия ужаса и тревогата си.

Шишко внезапно спря и хвана ръката ми. Дори през защитните си стени почувствах топлината му.