Робин Хоб - Съдбата на Шута

Принцът поклати глава.

— Стените ми са вдигнати и здрави. Не, това си идва от мен. — Загледа се как Сенч налива жълтеникав чай от котлето, мръщи се и го връща да покисне още малко.

— Не е външно влияние — горчиво се съгласи Сенч. — А проклетият Шут, който приказва с Осезаващата котерия и хората на хетгурда, събужда съчувствието им към дракона и се възползва от суеверността на островитяните. Запази решимостта си, принце. Не забравяй, че си дал дума на нарческата, че ще положиш главата на дракона пред майчиното й огнище.

— Така е — тежко отбеляза Пиотре, докато вдигаше покривалото на шатрата. — Мога ли да вляза?

— Разбира се — отвърна Предан. — Не съм забравил какво съм обещал. Но никога не съм казвал, че ще ми е приятно да го направя.

Осезанието ме бе предупредило, че някой приближава шатрата, но очаквах да е Пъргав или Ридъл. Запитах се какво е накарало островитянина да дойде и се надявах, че ще го каже, преди да се махна. Той обаче ми кимна, сякаш признаваше правото ми да съм тук. Не започна да вещае за дебнещите ни опасности, а се усмихна твърдо и рече:

— Днес беше трудно за всички ни. Утре също ще е уморително. Помислих си, че след такъв студен и мокър ден няма да е зле да споделя с вас средството, с което понасяме подобни неприятни дни. — Въздъхна тежко. — Времето прави задачата ни още по-тежка. Дъждът прояжда снега и отслабва местата, които доскоро са били здрави. Утре при преминаването на седлото трябва да се оглеждаме не само за пукнатини, но и за лавини.

Докато говореше, разгъваше парче плат, в което бе увит някакъв черен пай. Бях гладен и обонянието ми беше изострено. Каквото и да бе това, беше напоено с бренди, за да се запази. Пиотре отчупи едно парче и се видяха стафиди, парченца лой и нещо, което вероятно бе сушена ябълка. Миризмата на бренди се засили. Шишко се надигна жадно, но предпазливо. Все още бях с вдигнати защитни стени, но тревогата му достигна слабо до мен. Рибено масло. Пак ли щеше да има вкус на рибено масло?

Пиотре сякаш забеляза гладния ми поглед, защото се ухили и ми предложи първото парче.

— Изглеждаш най-премръзнал и мокър.

Вярно бе — останалите вече бяха успели да се преоблекат в нещо по-сухо. Приех парчето с благодарност. Докато отхапвах, той каза:

— Нашите воини го наричат „пай за кураж“. Правим го от гъст черен мед, сушени плодове и подсилващи билки, след което накисваме всичко в бренди, за да се запази за по-дълго. Човек може да се сражава цял ден или да пътува два само с няколко залъка.

Сладостта и ароматът на бренди изпълниха устата ми. Докато преглъщах, усетих познат привкус. Горчивината на елфовата кора беше скрита от вкуса на мед, лой и плодове. Знаех, че трябва да предупредя Сенч, въпреки че изтощеното ми тяло радостно крещеше в очакване на прилива на енергия.

А после светът около мен умря.

Не знам по какъв друг начин да го опиша. Първия път, когато срещнах Претопен, за пръв път осъзнах, че имам Осезание. Изобщо не знаех, че имам допълнително сетиво за близост с всички живи същества, докато не видях едно от тях, което не остави отпечатък върху него. Претопяването изваждаше хората от вездесъщата мрежа на живота и ги превръщаше в отделни несвързани неща, които се хранеха, изнасилваха и съществуваха без абсолютно никакво съпричастие и съчувствие към останалите твари. Едва при срещата си с тях открих как Осезанието ме свърза с всичко живо.

Това бе нещо подобно, но с обратен знак. Мислех си за Умението като магия, която ми дава възможност да общувам само с други Умели. Сега сякаш изведнъж безбройните тънки нишки, които ме свързваха с всички останали, се скъсаха. Огромният глас на човешкия свят, постоянното мърморене на другите мисли и умове около мен изведнъж замлъкна. Примигнах и набързо прочистих ухото си с пръст, като се чудех какво ми е станало. Виждах, чувах, надушвах, усещах допира, също и вкуса на храната в устата си, но някакво друго сетиво, безименно и непознато до този миг, бе напълно потиснато от една-единствена хапка. Направих опит да се свържа със Сенч и Предан чрез Умението, но беше като да искаш замръзнала ръка да стисне. Помнех как се прави, но сега всичко бе като изтръпнало.

Пиотре с усмивка бе дал следващото парче от пая на Шишко. Дребният човек беше отворил широко уста и тъкмо се канеше да го лапне. Хвърлих се напред, хванах в последния момент китката му и го спрях. Той се помъчи да достигне лакомството с уста. Жестът щеше да е смешен, ако не представляваше такава опасност за котерията.