Робин Хоб - Съдбата на Шута

Бях премръзнал, мокър и се тресях. Не исках да отивам при гвардейците в нашата палатка, докато не се успокоя напълно. И докато инстинктивно търсех безопасно убежище, изведнъж се озовах пред шатрата на Шута. Докоснах с ледени пръсти покривалото.

— Лорд Златен — повиках тихо, след като със закъснение се сетих, че може да има и други гости.

Явно нещо в гласа ми веднага му показа, че съм в беда. Той вдигна покривалото и бързо ми направи знак да вляза.

— Не мърдай. Ще измокриш всичко. — Вече се бе преоблякъл. Изглеждаше стоплен и сух в дългата си черна роба. Завидях му.

— Пиотре ми даде парче пай. Вътре имаше елфова кора и изгубих Умението си. — Едва успях да произнеса думите през тракащите си зъби.

— Свали тия мокри дрехи. — Вече ровеше в багажа си. Измъкна някаква дълга дреха с меден цвят. — Това сигурно ще ти стане. По-топло е, отколкото изглежда. Как може една хапка елфова кора да те лиши напълно от магията ти? Никога не ти е действала по такъв начин.

Поклатих глава.

— Но сега подейства. И някой ни нападна двамата с Шишко чрез Умението, мъчеше се да ни накара да се нараним един друг. Едва не подейства, докато не си помислих, че Шишко ще ме атакува, и не вдигнах стените си. Тогава изведнъж започнах да мисля нормално и разбрах, че не изпитвам никакви лоши чувства към него, задето трябва да съм му бавачка. Вината не е негова и макар задълженията ми да не ми харесват, не бива да си го изкарвам на него, нали така? Би трябвало да се ядосвам на Сенч, не на Шишко. Той ме натовари с тази работа и си мисля, че отчасти причината е, че иска да ме държи толкова зает, че да стоя по-далеч от теб, за да не ми влияеш. Защото иска просто да следвам заповедите му и да не мисля…

— Спри! — тревожно възкликна Шутът. Спрях. Отворих уста да попитам какво има, но той вдигна ръце. — Фиц. Чуй се само. Никога не съм те чувал да бърбориш по такъв начин. Действа ми… изнервящо.

— От елфовата кора е. — Потръпнах от неуморно кипящата в мен енергия. Последната ми мокра дреха падна в купчината и с благодарност приех дрехата му, после трепнах от ледения й допир. — Студена е. Студена като желязо! От какво е направена, от рибени люспи ли?

— Просто ми се довери и я облечи. Бързо се стопля.

Нямах особен избор. Навлякох я и я оставих да се плъзне по тялото ми. Дългата роба стигаше почти до стъпалата ми. Раздвижих рамене и дрехата изведнъж се отпусна.

— Ама че странно. Стягаше ме в раменете и гърдите, а след като се раздвижих, просто ми стана по мярка. Виж. Дори стига до китките ми. Прилича на невъобразимо фина плетена ризница. И това ли е някаква магия на Праотците? От Дъждовитите равнини ли е? Как ли са я изработили? И от какво? Виж само как се мени цветът, когато се движа.

— Фиц. Спри да дърдориш. Изнервяш ме. — Шутът отиде при мократа купчина, вдигна нещата ми и от тях потече вода. — Ще ги изнеса навън да се изцедят. Безсмислено е да се надяваме, че ще изсъхнат до сутринта. Имаш ли други?

— Да. В раницата, но я оставих в шатрата на принца. Както и буренцето с експлозива на Сенч. Повечето от нещата на Шишко също са в раницата ми, но няма проблем — той също е там, така че ако има нужда… — Усетих се, че отново съм се раздрънкал, и млъкнах, преди да ми е наредил да го направя.

Потреперих още малко, след което почувствах как робата връща топлината в тялото ми. Въздъхнах, отпуснах се върху одеялата на Шута и свих ледените си крака под себе си. Малко по-късно вече заемах друга поза. Шутът се върна в шатрата. Гледаше ме с любопитство как ставам и обикалям около малката свещ в центъра.

— Какво има?

— Сякаш мравки бягат под кожата ми. — Прибрах косата от лицето си и я вързах на опашка. — Не ме свърта на едно място. Не мога да спра да приказвам и да мисля, не съм в състояние да подредя нищо смислено в главата си, ако изобщо има някакъв смисъл.

Изведнъж почувствах ръцете си странно големи. Започнах да пукам кокалчета си едно по едно, после отново отпуснах ръце. Шутът ме гледаше със стиснати зъби.

— Съжалявам — побързах да се извиня. — Не мога да се сдържа.

— Това е очевадно — промърмори той. И добави: — Бих искал да ти помогна по някакъв начин, но успокоителните билки едва ли са най-доброто решение. Страхувам се и от упадъка на духа, който ще последва след тази твоя дивотия. Никога не съм те виждал толкова възбуден. Ако отчаянието след това е също толкова силно, боя се за всички ни.

Личеше му, че е съвсем сериозен.

— Мен също ме е страх. Тоест, знам, че трябва да се страхувам, но просто не съм в състояние да се съсредоточа върху това в момента. Твърде много други мисли не ми дават покой. Как ще изсуша дрехите си до утре, трябва да се явя по-късно на Сенч, но не мисля, че е добре да се мотая из лагера в тази роба, колкото и да е топла. И в същото време ми призлява при мисълта да облека отново мокрите си дрехи, дори само колкото да отида до шатрата на Предан. Оставих раницата си там, заедно с всички сухи дрехи. Нещата на Шишко също са вътре. Но това е добре, защото Шишко е там и ще му трябват.