Робин Хоб - Съдбата на Шута

На следващия ден Ридъл и Уеб вървяха с мен и Шишко. Сигурен съм, че Сенч бе наредил на Ридъл да ни съпровожда, но мисля, че Уеб дойде заради мен. И до днес се чудя какво му е казал Шишко, за да реши, че е важно да ми помага. Крачех мълчаливо, обзет от черно отчаяние, през безкрайното мъчение на ослепителния лед и носения от вятъра сняг. Ридъл и Шишко вървяха пред нас и почти не разговаряха. Уеб беше зад мен и през целия ден не каза нито дума. Лятото се бе върнало и вятърът, който ваеше снежните дюни и им придаваше фантастични форми, бе нежен и почти топъл. Спомням си, че птицата на Уеб направи два кръга над нас, нададе отчаян писък и отново се насочи към морето. Присъствието й ми напомни за собствената ми загуба и ме хвърли в ново море от скръб. Не се разхлипах, но сълзите се стичаха непрекъснато по лицето ми.

Понякога емоциите могат да са по-изтощителни от физическите усилия. Когато Пиотре оповести, че ще спрем, вече не ми пукаше за нищо. Стоях и гледах равнодушно как останалите вдигат палатките. Смътно си спомням как Пиотре се извини на Сенч, че неговият „пай за кураж“ ме е довел до това безпомощно състояние. Сенч прие извиненията му и отговори, че винаги съм бил непредсказуем и склонен да прекалявам с билките. Знам защо каза това, но въпреки това думите му се забиха в сърцето ми като ками. Не можех да се заставя дори да изям кашата, която ми донесе Уеб. Легнах си, докато всички останали бяха още будни. Не заспах, а останах да се взирам в сенките на палатката и се мъчех да си обясня защо изобщо баща ми е лягал с майка ми. Стореното от тях ми се струваше огромно зло. Чух как Уеб свири на Шишко с малкия си инструмент отвън и изведнъж музиката на смешния дребен човек започна да ми липсва. Накрая явно съм потънал в тежък сън.

Когато се събудих, бе късна утрин. Постелките на гвардейците бяха празни. Зачудих се защо не са ме събудили и защо не сме разтурили лагера и не сме продължили нататък. Изпълзях от одеялата, намръщих се, когато открих, че все още нося робата на Шута, и набързо навлякох палтото и горните си панталони. Прибрах робата в раницата, като все още се чудех на тишината отвън. Страхувах се, че времето е на път да се развали и ще ни забави.

Излязох. Вятърът бе мек и носеше малки снежни кристали от извисяващия се над нас ледник. Лагерът изглеждаше почти пуст. Уеб приготвяше нещо за ядене в котле върху триножник над малкия огън, който гореше в глинено гърне. Гърнето бе сложено в снега и топлината бе разтопила около него мокър кръг.

— А, събуди се — рече той с дружелюбна усмивка. — Обзалагам се, че се чувстваш по-добре.

— Аз… да, по-добре съм — отвърнах и донякъде се изненадах, че наистина е така.

Мрачното настроение от предишния ден бе изчезнало. Не изпитвах радост; загубата на Умението все още ме мъчеше и предстоящата задача ме изпълваше с ужас, но отчаянието, което ме караше да мисля за самоубийство, вече го нямаше. Постепенно в мен започна да се надига глух гняв. Мразех Пиотре заради онова, което ми бе причинил. Знаех, че стратегията на Сенч изисква да се въздържам от желанието да си отмъстя, но отказвах да повярвам, че тези „дажби“ съдържат обичайното количество елфова кора, което другарите му да могат да поглъщат без разрушителни последици. Бях преднамерено отровен. Отново. Надявах се, че преди връщането ни в Шестте херцогства съдбата ще ми даде възможност да си разчистя сметките с Пиотре. Цялото ми обучение като убиец ми забраняваше лукса на възмездието. Откакто крал Умен ме бе направил свой човек, бях учен, че дарбите ми се използват според волята на короната, а не според моите преценки или за лично отмъщение. Един или два пъти бях нарушил тези правила и резултатите бяха ужасни. Припомних си го, докато оглеждах района около себе си.

Лагерът се намираше на полегат склон. Недалеч от снежната кора се подаваше назъбен каменист хребет. Над мен се издигаше стръмна планина. Беше като чаша с отчупено парче на ръба. Тук-там от снега надничаха черни камъни. В чашата се бе натрупал лед и сняг и надолу към нас се спускаше замръзнал водопад. Бяхме се разположили в самия му край.

— Много си мълчалив — меко отбеляза Уеб. — Боли ли те нещо?

— Не. Благодаря за загрижеността. Просто имам много неща, за които да мисля.

— И са ти откраднали Умението.

Изгледах го и той вдигна успокояващо ръка.

— Никой друг не знае тази тайна. Шишко ми я обясни съвсем случайно. Беше много обезпокоен за теб. И раздразнен, но се тревожеше. Снощи се опита да ми обясни, че се е разтревожил не толкова заради мрачното ти настроение и непрекъснатото ти бърборене, а защото си изчезнал от ума му. Разказа ми една история от детството си. Майка му пуснала ръката му една вечер на многолюдна улица по време на някакъв панаир. Изгубил се за часове и не можел да я намери нито с очите си, нито с ума си. От начина, по който ми го разказа, мисля, че го е изоставила, а после е размислила и се е върнала. Но му трябваше много време да ми обясни, че знаел, че майка му била някъде там, но не му позволявала да докосва мислите й. А за теб казва, че просто си изчезнал. Сякаш си мъртъв, както е мъртва и майка му сега. А в същото време ходиш насам-натам и той те вижда. И това го плаши.