Робин Хоб - Съдбата на Шута

— Сигурно му приличам на Претопен.

Уеб трепна съчувствено. Разбрах, че се е сблъсквал със смразяващото присъствие на Претопените.

— Не, приятелю. Аз все още те усещам с Осезанието си. Не си изгубил тази магия.

— Но каква полза имам от нея, щом нямам партньор? — попитах горчиво.

Известно време той мълча, после заговори примирено:

— И това е още едно от нещата, на които бих могъл да те науча, ако намериш време за мен.

Нямаше какво да му отговоря, затова зададох въпрос:

— Защо още не сме потеглили?

Той ме погледна объркано, после се усмихна.

— Пристигнахме, приятелю. Това е най-близкото възможно място за лагер. Пиотре казва, че драконът можел да се види смътно през леда недалеч. Принц Предан, Сенч и останалите отидоха с него и нарческата натам. Свидетелите на хетгурда също тръгнаха. Там горе. — Уеб посочи.

Полираната повърхност на ледника беше измамна. Там, където изглеждаше гладка и равна, всъщност имаше много неравности. Докато гледах, на ледения склон се появи дълга колона хора, досущ като мравки. Разпознах Пиотре в неговите кожи начело, следван плътно от нарческата. Всички се катереха нагоре. Само ние с Уеб бяхме останали в лагера.

— Не исках да те оставям сам. Ридъл каза, че си споменавал за самоубийство. — Той поклати строго глава. — Не вярвах, че ще го направиш. Но въпреки това не исках да рискувам, като знам в какво настроение бе вчера.

— Няма да сложа край на живота си. Това бе временно безумие, отровата от билката говореше вместо мен.

Това бе извинение. Всъщност, като се връщах към безумните неща, които бях говорил снощи, изпитвах срам, че съм изразил гласно подобна мисъл. Самоубийството винаги се е смятало за проява на малодушие в Шестте херцогства.

— И защо си използвал тази билка, щом знаеш как ти действа? — безмилостно попита той.

Прехапах език. Искаше ми се да знам какво е казал Сенч за слабостта ми.

— Преди я използвах, когато изпитвах силна болка или умора — рекох тихо. — Този път дозата бе много по-силна, отколкото предполагах.

Уеб въздъхна тежко.

— Разбирам. — Но неодобрението му беше повече от очевидно.

Изядох сместа в котлето. Беше месна храна и вонеше на мазна риба. Островитяните приготвят гъста супа от лепкави кубчета сушена риба и мас. Въпреки отвратителния вкус се почувствах по-добре. Все още изпитвах странно отсъствие навсякъде около мен. Беше по-силно, отколкото когато Шишко спираше музиката си. Бях свикнал с нишките, които ме свързваха с Предан, Сенч, Шута и Копривка. А сега бях откъснат от тази паяжина.

Уеб ме гледаше как се храня и после почиствам котлето. Позатулих малкия огън в гърнето с нищожната надежда, че ще го запазя.

— Ще идем ли при тях? — попита той и аз кимнах.

Пиотре бе отбелязал лъкатушещата пътека с ярки парчета плат върху колчета, забити в снега от двете й страни. Двамата с Уеб поехме по нея. Отначало той почти не говореше. После стана по-разговорлив и накрая го заслушах.

— Попита ме каква е ползата от Осезанието, щом нямаш партньор. Разбирам, че все още скърбиш за вълка си, и това е напълно разбираемо. Би ми паднал в очите, ако се бе хвърлил към друго обвързване само за да се спасиш от самотата си. Това не е прието у Старата кръв. Все едно овдовял мъж да се ожени повторно само за да осигури майка на осиротелите си деца и да има кой да го топли в леглото. Така че си прав да чакаш. Но това не означава, че трябва да обръщаш гръб на магията си. Почти не разговаряш с останалите Осезаващи. Онези, които не знаят, че имаш нашата магия, си мислят, че ни избягваш, защото я презираш. Пъргав е сред тях. Дори и да не искаш да им разкриваш, че също си Стара кръв, според мен ще е по-добре да коригираш това впечатление. Честно казано, не мога да разбера защо ти е да пазиш в тайна и двете си магии. Кралицата каза, че вече няма да позволи гонения срещу Осезаващите, а ти така или иначе се намираш под закрилата й. А ако притежаваш Умението, магията на Пророците, какво пък, на нея винаги се е гледало с почит. Защо да криеш, че служиш на кралицата и принца чрез нея?

Престорих се, че съм твърде запъхтян, за да отговоря веднага. Наклонът бе стръмен, но не се бях уморил чак толкова. Той продължаваше да мълчи и накрая се предадох.

— Защото ще издам твърде много неща за себе си. Някой ще ги сглоби, ще ме посочи и ще каже: „Осезаващото копеле е живо. Убиецът на крал Умен, неблагодарното копеле, предало стареца, който го приюти“. Не мисля, че политиката на търпимост към Осезанието, която води кралицата, все още е готова за това.