Робин Хоб - Съдбата на Шута

— Млъкни — замоли се Шутът и прекъсна словоизлиянията ми. — Моля те, Фиц, млъкни и ми дай да помисля. Досега елфовата кора само е потискала дарбата ти, след което действието й отминава. Мислиш ли, че и сега магията ти ще се върне?

Свих рамене.

— Не знам. Не мисля, че можем да съдим за това по начина, по който елфовата кора ми е въздействала досега. Казах ли ти, че Шишко насмалко също да яде от пая?

— Не, не ми каза. — Шутът внимателно подбираше думите си, сякаш изведнъж съм полудял. А може би наистина бях полудял. — Ще опиташ ли да направиш нещо? Остави косата и устата си на мира. Отпусни ръце в скута си и ми кажи какво се случи днес. През целия ден.

Не си давах сметка, че дърпам долната си устна, докато не го спомена. Отпуснах ръце в скута си и се опитах да му докладвам, сякаш бе Сенч. Гледах как изражението му става все по-сериозно и знаех, че думите ми се сипят като градушка и че разказът ми е несвързан, че непрекъснато скачам напред и се връщам назад. Преди да приключа, вече бях станал и крачех из малката шатра. Не можех да се справя с възбудата си. Внезапно получих просветление.

— Ето! — извиках, пристъпих към него и протегнах оголената си китка. — Да видим дали Умението ми е толкова изчезнало, колкото си мисля. Докосни ме. Опитай се да достигнеш до мен с Умението, както направи и преди.

Той изумено впери поглед в мен. После на лицето му заигра недоверчива усмивка.

— Искаш да направя това?

— Разбира се. Да. Да видим колко сериозно е положението. Ако все още можеш да стигнеш до мен, може би Умението ми ще се върне, след като действието на билката отшуми. Да опитаме.

Седнах до него и поставих ръката си с китката нагоре върху коляното му. Той се втренчи в избледнелите отпечатъци от пръстите си, после ми хвърли кос поглед.

— Не. — И се отдръпна. — Тази вечер не си на себе си, Фиц. В нормална ситуация не би позволил подобно нещо, камо ли да го искаш. Не.

— Какво, страх ли те е? — попитах предизвикателна. — Давай. Какво можем да изгубим?

— Уважението си един към друг. Все едно да направя подобно нещо, докато си пиян. Не, Фиц. Престани да ме изкушаваш.

— Не се безпокой. Утре ще си спомням, че аз съм го предложил. Трябва да знам. Магията ми мъртва ли е?

В някакво изолирано кътче на душата си чувствах тревога. Исках да престана и да мисля, но безпокойството не ми позволяваше. Направи го, направи нещо, каквото и да е. Желанието да действам, да направя каквото и да било бе толкова силно, че не можех да му устоя.

Сграбчих тънката му китка. Ръката му беше без ръкавица и не се съпротивляваше. Поставих хладните му пръсти върху оставените от него белези, сякаш подреждах дървена главоблъсканица. Зачаках. Не усетих нищо. Погледнах го въпросително.

Беше затворил очи. След малко ги отвори. Бяха наситено златисти и в тях се четеше отчаяние.

— Нищо — рече той невярващо. — Чувствам топлината на китката ти. Пресягам се към теб, но те няма. И това е всичко.

Сърцето ми сякаш се преобърна в гърдите ми. Моментално се опитах да отрека установеното.

— Какво пък. Предполагам, че това не доказва нищо. Никога досега не сме го опитвали, така че как можем да знаем какво да очакваме? Нищо. Може пък утре да се събудя и да открия Умението си силно като всеки път.

— Или да не го откриеш — тихо рече Шутът, без да откъсва поглед от мен. Пръстите му продължаваха да докосват китката ми. — Може би никога вече няма да се свържем по този начин.

— Или да не го открия — съгласих се. — Може и да се събудя толкова изолиран и глух, колкото съм и сега. Може би. — Станах. — Добре. Няма смисъл да мислим и да се тревожим за това, нали? Както и дали дрехите ми ще изсъхнат до сутринта. Каквото ще бъде, ще бъде. — Замълчах, мислех си, че мога да се овладея, но после въпросите сами изригнаха от устата ми. — Мислиш ли, че Пиотре го направи нарочно? Мислиш ли, че е знаел, че елфовата кора може да унищожи Умението? И откъде изобщо знае, че притежавам магията? И ако иска от мен да помогна на принца да убие дракона, защо му е да ме вади от строя? Освен ако всъщност не иска да убиваме Айсфир. Може би ни е прилъгал да дойдем тук, за да може принцът да се провали. Но това е безсмислено. Нали?

Шутът изглеждаше като очукан от пороя въпроси.

— Не можеш ли да млъкнеш, Фиц?

След кратък размисъл поклатих глава.

— Не мисля — отвърнах.

Изведнъж се почувствах ужасно нещастен. Не можех да намеря поза, в която да се чувствам удобно. Давах си сметка, че ми се спи, но не можех да си спомня как да се отпусна. Изведнъж ми се прииска всичко това да се разкара и да ме остави на мира. Скрих лицето си в длани.