Робин Хоб - Съдбата на Шута

— Не спах добре през нощта — казах уж небрежно. — Имах кошмари. А на теб сигурно Копривка ти е правила компания и си сънувал нещо хубаво.

— Не. — Свали ръкавицата си да се почеше по носа, после дълго я слага отново. — Снощи навсякъде имаше лоши сънища — отбеляза сърдито. — Копривка не успя да ги промени. Когато я повиках, само ми каза: „Махни се оттам, не ги гледай“. Но аз не можех, защото бяха навсякъде. Вървях, вървях и вървях през снега, но сънищата продължаваха да идват и да ме гледат. — Пак свали ръкавицата и си бръкна в носа. — Един имаше червеи в носа. Тлъсти, много гадни. И си помислих, че и аз имам червеи в моя.

— Не, Шишко, носът ти си е наред. Не мисли за това. Хайде да се поразходим и да видим какво правят останалите.

Бяхме сред първите готови за път. Предстоящият преход ме безпокоеше, защото в небето пълзяха ниски облаци. Вятърът бе влажен и перспективата за сняг или дъжд никак не ме радваше. На останалите сякаш им трябваше цяла вечност да се приготвят, въпреки че Пиотре обикаляше из лагера, хвърляше тревожни погледи към небето и ни подканваше да потегляме по-бързо. Шишко започна да се оплаква, че е много уморен и че му е трудно да се движи от многото дрехи. Реших да го разсея, като го заведа да гледаме как Шутът прибира шатрата си. Пъргав вече бе там и му помагаше. Раницата, колчанът и стрелите му бяха подредени отстрани, докато той следваше инструкциите на Шута как да разглоби прътите, които държаха ефирната тъкан. Забелязах, че странната стрела, която бях видял предишния ден, също е в колчана му.

Шатрата падна бързо. Прътите се разделиха на парчета с дължината на стрела. Мислех си, че малкото гърне за огъня му е от тежка глина, но когато го вдигнах от чисто любопитство, то се оказа леко и като че ли от порест материал. В прибран вид шатрата беше с размерите на малка възглавничка. Когато Шутът събра нещата си, раницата му се оказа обемиста и може би по-тежка от моята заедно с вещите на Шишко, но той я метна на рамо с лекота. Никога не бях виждал толкова бързо да се прибира палатка и възхищението ми към уменията на Праотците стана още по-голямо.

— Праотците са създавали такива чудесни неща, а после са изчезнали. Винаги съм се чудел каква е била причината.

Не исках толкова да започвам разговор, колкото да поразсея Шишко. Той пак си бъркаше в носа.

— Когато драконите измрели, Праотците измрели с тях. Не можели да съществуват едни без други. — Шутът говореше така, сякаш ставаше въпрос за общоизвестни неща — например, че листата са зелени, а небето — синьо.

Преди да отговоря на това изумително изявление, Шишко престана да си чопли носа и попита:

— Какво е Праотци?

— Никой не знае със сигурност — казах му, но после видях изражението на Шута и млъкнах. Имаше вид, сякаш щеше да се пръсне, ако не му дам възможност да разкаже. Запитах се кога ли е придобил това знание и защо е решил да го сподели тъкмо сега. Пъргав усети, че предстои да чуе нещо вълнуващо, и нададе ухо.

— Праотците били стар народ, Шишко. Стар не само заради това колко отдавна са живели, но и заради дълголетието им. Подозирам, че при някои от тях спомените обхващали време, по-дълго от собствения им живот. Обхващали и живота на предците им.

Шишко бе сбърчил чело и се мъчеше да проумее чутото. Пъргав вече беше унесен от разказа. Намесих се.

— Знаеш ли го, или предполагаш?

Шутът се позамисли.

— Сигурен съм, доколкото мога, без да мога да се посъветвам с Праотец или дракон.

Сега бе мой ред да погледна объркано.

— Дракон ли? Защо ти е да се съветваш с дракон за Праотците?

— Те са… взаимосвързани. — Шутът като че ли подбираше внимателно думите си. — Според всичко, което съм прочел или чул, едното никога не се среща без другото. Сякаш се създават едни други, или съществуването на едните е необходимо за съществуването на другите. Не мога да го обясня, а само да го кажа.

— Значи, ако успееш да върнеш драконите, ще върнеш и Праотците? — попитах безразсъдно.

— Може би. — Усмихна се несигурно. — Не зная. Но не мисля, че ще е зло, ако подобно нещо се случи.

С това времето ни за разговори изтече. Пиотре се бе върнал и ни предупреди, че трябва да тръгваме колкото се може по-скоро. Принцът повика Шишко и забързахме към него. Сенч ми хвърли намръщен поглед.

За какво си говорехте така надълго и нашироко?

За Праотците — отвърнах, като много добре си давах сметка, че Предан и Шишко чуват мислите ни. — Лорд Златен смята, че ако успее да върне драконите в света, Праотците също ще се върнат. Има чувството, че са свързани помежду си, макар да не може да обясни как точно.