Робин Хоб - Съдбата на Шута

— Ти взе меда ми, нали? Случайно да е у теб? Придава по-добър вкус на джинджифила и прави чая по-стоплящ.

— Извинявай. Оставих го в палатката… не, не е точно така. Снощи го оставих до огъня, а на сутринта го нямаше. — Млъкнах. Имах чувството, сякаш току-що съм завъртял ключ в ключалка. — Или е бил взет. Шуте, островитяните оставиха дарове за Черния мъж. Той не ги докосна, а сред тях имаше мед. А сутринта твоят липсваше.

— Мислиш, че е взел моя ли? Смяташ, че го е помислил за дар от теб?

Вълнението му ми се струваше прекалено. Отпих глътка от чая. Джинджифилът бе превъзходен. Усетих как топлината се разлива в мен, макар думите му да ме изнервяха.

— По-вероятно някой от нашите го е взел. Как би могъл да се промъкне между палатките ни и да остане невидим?

— Невидим и неусетен — поправи ме той. — Ти каза, че е бил невидим за Осезанието ти. Вероятно същото се отнася и за останалите Осезаващи. Мисля, че той е взел меда. И така свързва съдбата си с нашата. Разбираш ли, Фиц, това ни свързва.

Вдигна чашата си и притвори очи от удоволствие. Когато я остави, беше почти празна. Посегна към една яркожълта наметка, която изглеждаше ефирна като материята на шатрата му, и се загърна с нея, после свали ботушите си и прибра тесните си стъпала под тялото си.

— Свързва и двама ни с него. Мисля, че това може да е изключително важно. Разбираш ли, че това би могло да промени изхода на мисията ни? Особено ако оповестя, че Черният мъж е приел дара ни.

Бързо прехвърлих възможностите. Дали подобно изявление щеше да спечели островитяните на негова страна? И да обърне нарческата и Пиотре срещу него? Къде оставах аз, не само във връзка с тях, но и както ме виждаше Сенч? Отговорите не бяха особено утешителни.

— Това може да създаде по-голямо разцепление в отряда, отколкото съществува сега.

Той вдигна чашата си и допи чая.

— Не. Само ще изложи разцеплението, което вече съществува, на показ. — Погледна ме почти съжалително. — Това е кулминацията на моята работа, Фиц. Не можеш да очакваш, че бих отказал всяко оръжие, което ми предложи съдбата. Ако трябва да умра на този студен и забравен от боговете остров, поне нека умра, като знам, че съм постигнал целта си.

Пресуших купата и я оставих до чашата.

— Няма да слушам тези… глупости — рекох твърдо. — Изобщо не им вярвам.

Но вярвах. И от това стомахът ми се свиваше повече, отколкото от всеки студ или опасност, пред които се бях изправял.

— И си мислиш, че щом отказваш да повярваш в нещо, то няма да се случи ли? Това е глупост, Фиц. Приеми го и нека се възползваме най-добре от времето, което ни остава.

В гласа му имаше такова ужасно спокойствие, че изведнъж ми се прииска да го ударя. Ако смъртта наистина го дебнеше, не трябваше да е толкова ведър и да я приема. Трябваше да се бори, трябваше да бъде накаран да се бори.

Поех дълбоко дъх.

— Не. Не вярвам и няма да го приема. — Хрумна ми една мисъл и се опитах да я кажа шеговито, но прозвуча като заплаха. — Не забравяй кой съм аз, Бели ясновидецо. Аз съм Катализатор. Изменящ. И мога да променям нещата. Дори онези, които ти смяташ за твърдо установени.

Още не бях довършил, когато изражението му се промени. Искаше ми се да млъкна, но думите сякаш сами излизаха от устата ми. Беше така неподвижен и студен, че сякаш гледах оголения му череп.

— Какво искаш да кажеш? — прошепна той ужасено.

Извърнах поглед.

— Само онова, което ти ми говориш през по-голямата част от живота ни. Ти може да си Ясновидецът и да предричаш нещата. Но аз съм Изменящият. Аз променям. Може би дори онова, което си предрекъл.

— Фиц. Моля те.

Думите му ме накараха отново да го погледна.

— Какво?

Дишаше тежко през уста, сякаш се бе надпреварвал в бягане и бе изгубил.

— Не прави това — замоли ме. — Не се опитвай да ме спреш да извърша онова, което съм длъжен. Мислех, че съм те накарал да го разбереш, когато бяхме на брега. Можех да избягам от това. Можех да остана в Бъкип, да се върна в Бинград или дори у дома. Или пък там, където някога беше домът ми. Но не го направих. Тук съм. Изправям се срещу съдбата си. Страхувам се и не го отричам. И знам, че ще ти е тежко. Но през всичките тези години това е била целта ми. Ти разбираш дълга към семейство и крал. Разбираш го много добре. Моля те да разбереш, че това е моят дълг. Ако решиш да ми попречиш само за да ме спасиш от смъртта, ще направиш целия ми живот безсмислен. Всичко, през което сме минали досега, ще е напразно. Ще ме обречеш да живея остатъка от годините си със съзнанието, че съм се провалил. Би ли ми сторил това?