Робин Хоб - Съдбата на Шута

— Не ми пука как го наричаш — изръмжа той. — Знам какво сте!

Направо изплю последните думи и отново се хвърли напред. Но този път Шутът посрещна атаката му. Любезен замята свирепо юмруци, но Шутът се измъкна и пристъпи напред да го хване за тялото. Не го блъсна, а го дръпна напред, засилвайки собствената му инерция. Момчето падна по лице върху станалия на кристали сняг. Шутът се метна след него. Отново го прикова, задържа го с душеща хватка и изви едната му ръка зад гърба му. Любезен ругаеше диво и бе на път да се разплаче. Шутът дрезгаво го предупреди:

— Можем да повтаряме това колкото пъти решиш. Продължаваш ли да се съпротивляваш, ще ти изкълча рамото. Повярвай ми, сериозен съм. Кажи, когато се успокоиш и си готов да се откажеш.

Уплаших се, че момчето ще се окаже достатъчно глупаво, за да пострада. Шутът продължаваше да го държи. На два пъти Любезен се опита да се отскубне от хватката му. И на два пъти изпъшка от болка. Накрая, след като се увери в думите на Шута, остана неподвижен. Но изобщо не се бе успокоил. Дишаше тежко. После изруга и извика:

— Ти си виновен за всичко! Не можеш да го отречеш! Ти съсипа всичко. Всичко! И сега майка ми е мъртва, и нищо не ми остана. Нищо. Сидел е посрамена и не мога да отида при нея и да й предложа брак, защото нямам нищо, а баща й обвинява семейството ми за падението на дъщеря си. Няма да ми позволи да я видя. Ако не беше дошъл, нищо такова нямаше да се случи. Животът ми нямаше да е съсипан.

— А принцът щеше да е мъртъв. Или по-лошо.

Без сам да го осъзнавам, се бях приближил до противниците. Запитах се дали някой от останалите е чул тихите думи на Шута.

Любезен изстена отчаяно и зарови лице в снега. Остана да лежи неподвижно. Шутът не го накара да се признае за победен. Просто го пусна и стана. Трепнах при мисълта за болката, която несъмнено усещаше.

— Не аз съм виновен — задъхано рече Шутът. — Не съм убил майка ти. Нито съм я посрамил. Петнистите го направиха. Обвинявай тях. Не мен. И не хвърляй вината върху младо момиче, което не е направило нищо по-ужасно от това да пофлиртува с непознат. Прости й… прости и на себе си. Попаднахте в капан и бяхте използвани. И двамата.

Думите на Шута проникнаха в душата на Любезен и болката му се изля в нощта. Усетих я с Умение и Осезание като изблик на някаква гореща зловонна отрова. Когато Шутът му обърна гръб, младежът не скочи след него, а се сви на кълбо в снега, давеше се от мъка. Котаракът му неспокойно изфуча и се втурна към него. Шутът избърса лицето си с ръкав и поклати глава, като видя как изцапа снежнобялата материя с тъмночервената си кръв. Направи няколко крачки настрани и се преви. Опря ръце на коленете си и жадно загълта студения въздух.

Принцът най-сетне заговори:

— Нека това да е краят. Отрядът ни е малък и разцеплението няма да доведе до нищо добро. Любезен, ти отправи предизвикателството и трябва да приемеш, че си получил удовлетворението си. Лорд Златен, ти си тук, защото аз позволявам. Заяви открито, че си против мисията ми. Приемам го, както приемам и присъствието на наблюдателите на хетгурда. Но ако храниш лоши помисли към Любезен заради станалото, търпението ми ще се изчерпи. Ще бъдеш отхвърлен от отряда и ще се оправяш сам.

Усетих последните му думи като заплаха. Отидох при Шута и изчаках да си поеме дъх. Уеб бе приклекнал до Любезен. Младежът продължаваше да лежи, прегърнал котката си като дете, опитващо се да се успокои с любимата си кукла. Уеб тихо му говореше нещо. Хванах Шута за лакътя и го поведох към шатрата му. След като всичко бе свършило, той изглеждаше като зашеметен.

— Стой до принца, момче — казах на Пъргав, докато минавах покрай него. — Засега всичко свърши. После ще поговорим.

Той кимна, взираше се в нас. Шутът се препъна и го хванах по-здраво. Зад нас чух Лонгуик да ругае гвардейците, че са напуснали постовете си. Хората един по един започнаха да се връщат в палатките.

Заведох Шута в шатрата му и излязох навън с кърпата му, за да взема сняг. Когато се върнах, той бе сипал масло в мангала и пламъците танцуваха по-енергично и хвърляха играещи цветни сенки по копринените стени. Сложи малък чайник на огъня и седна на постелката си, стиснал ноздри с окървавената си ръка. Кръвта почти бе спряла, но на лицето му започваха да се появяват синини от юмруците на Любезен. Отпусна се предпазливо назад, сякаш цялото му тяло беше натъртено.

— Опитай това. — Седнах до него и допрях студения компрес до бузата му. Той се извърна.