Робин Хоб - Съдбата на Шута

Преди Шутът или аз да успеем да отговорим, чухме вика на Ридъл.

— Стой! Кой е там?

Изблъсках Пъргав настрани и се хвърлих навън. Едва не съборих Любезен на излизане — не че щях да съжалявам, ако се беше случило. Усетих, че ме следва, и знаех, че Пъргав и Шутът също ще излязат. Когато стигнах поста на Ридъл, по-голямата част от отряда бе изскочила навън, за да види каква е причината за внезапната суматоха.

— Кой е там? — отново изкрещя Ридъл. Несигурността го правеше още по-гневен и предизвикателен.

— Къде? — попитах, когато стигнах до него. Той посочи с пръст.

— Там — рече тихо и тогава видях сянката на човек.

Или самия човек? Неравната повърхност на наветия върху ледника сняг и слабата светлина на огъня си съперничеха с тъмносивото небе, така че бе трудно да различиш фигура и сянката й. Снежните планини над нас хвърляха върху снега втора, по-плътна сянка. Присвих очи. Някой стоеше на границата на светлината от огъня. Виждах само силуета му, но бях сигурен, че е човекът, когото бях зърнал привечер.

— Черният мъж! — изпъшка Пиотре зад мен.

В гласа му се долавяше ужас; мърморенето на хората на хетгурда също бе неспокойно. Шутът неочаквано се озова до мен и дългите му пръсти се впиха в ръката ми. Прошепна думите толкова тихо, че едва ли друг, освен мен ги чу.

— Кой е той?

— Покажи се! — заповяда Ридъл и пристъпи в мрака с меч в ръка.

Лонгуик пъхна факел в тлеещите въглени на огъня. Когато факелът се разгоря и командирът го вдигна, мъжа просто го нямаше. Беше изчезнал, също както сянката изчезва при приближаването на светлина.

И ако появата му разбуди лагера, изчезването му го хвърли в хаос. Всички заговориха едновременно. Ридъл и останалите гвардейци изтичаха да проверят мястото, където се бе намирал непознатият. Сенч им викаше да не газят снега. Но когато двамата със стария убиец стигнахме там, те вече бяха изпогазили всичко. Лонгуик вдигна високо факела, но не видяхме приближаващи или отдалечаващи се следи. Мястото бе в границите на лагера, както ги бе очертал Пиотре. Навсякъде се виждаха отпечатъците от собствените ни крака.

Един от островитяните се молеше на висок глас на Ел. Никога не съм чувал нещо по-изнервящо от това кален воин да се моли на бог, известен с безмилостното си сърце. Беше груба молитва, в която се обещаваха дарове и жертвоприношения, само и само Ел да насочи вниманието си някъде другаде. Уеб беше потресен от нея, а лицето на Пиотре изглеждаше бледо дори на светлината на факела. Нарческата беше като изваяна от кост, толкова неподвижни бяха чертите й.

— Може да е било просто игра на светлина и сенки — предположи Кокъл, но никой не прие думите му сериозно. Воините на хетгурда не изказаха предположения, но разговаряха тихо и бързо помежду си. Изглеждаха разтревожени. Пиотре също не каза нищо.

— Каквото или който и да е, вече го няма — заяви най-сетне Сенч. — Да поспим, колкото ни остава. Лонгуик, засили стражата. И разпалете огньовете.

Хората на хетгурда явно не се доверяваха на нашите стражи и също оставиха един от своите на пост. Освен това разстлаха една кожа на видра в края на лагера и положиха върху нея дарове. Видях Пиотре да отвежда нарческата в шатрата им, но не ми се вярваше да мигне през остатъка от нощта. Запитах се защо изглеждаше толкова уплашен и ми се прииска да знаех повече за този Черен мъж и свързаните с него легенди.

Мислех си, че Сенч ще иска да говори с мен, но той само ме изгледа обвинително. Отначало реших, че е недоволен, че не съм се постарал повече за задържането на посетителя; после осъзнах, че е заради все още стоящия до мен Шут. Понечих да се отдръпна от него, но раздразнено спрях. Аз си решавах къде да стоя, не Сенч. Изгледах го твърдо. Въпреки това той леко поклати глава, преди да се обърне и да тръгне заедно с Предан към шатрата.

Пъргав заговори до мен и си дадох сметка за страховете му.

— Сега какво да правя?

В гласа му се долавяше тревога и ужас. Опитах се да реша какво би ми вдъхнало кураж на неговата възраст и накрая прибягнах към изпитаната мъдрост на Бърич. Натовари го с работа.

— Отиди при принца и стой до него. Мисля, че е най-добре да прекараш нощта в шатрата му, острият ти слух и Осезанието ще те предупредят, ако някой се промъкне към вас. Напомни му това и му кажи, че аз съм предложил да си негов страж през нощта. А сега бягай, вземи си одеялата и отиди при тях, преди да са си легнали.

Той зяпна за миг. После ме погледна, изпълнен с благодарност. Очите му срещнаха моите и не видях в тях никаква неприязън или враждебност.