Робин Хоб - Съдбата на Шута

— Трябвам ли ви, господине? — побърза да попита момчето. Усетих нежеланието му да напуска това място.

Поклатих глава.

— Дори нямах представа, че си тук.

Шутът се изправи и видях какво бе накарало Пъргав да се засмее. От ръката му висеше мъничка марионетка на пет тънки черни конеца, вързани за пръстите му. Усмихнах се. Беше изработил мъничък шут в черно и бяло. Бледото лице бе неговото, както изглеждаше като момче. Около него се виеше бяла коса. Шутът помръдна дълъг пръст и куклата кимна към мен.

— Е, какво те води тук, Том Беджърлок? — попитаха ме Шутът и марионетката. Ново движение на пръста и малкият шут наклони въпросително глава.

— Дружбата — отвърнах след кратък размисъл. Седнах от другата страна на мангала срещу Пъргав. Момчето ме погледна негодуващо и извърна очи.

Лицето на Шута остана неутрално.

— Разбирам. Добре дошъл.

Но в гласа му нямаше топлина. Бях се натрапил. Последва неловко мълчание и разбрах каква грешка бях направил. Момчето не знаеше нищо за връзката ми с Шута. Не можех да говоря свободно. Всъщност изобщо не можех да измисля какво да кажа. Момчето се взираше мрачно в огъня и явно искаше да се махна. Шутът започна да сваля един по един конците на марионетката от пръстите си.

— Никога не съм виждал подобна шатра. От Джамайлия ли е? — Дори за самия мен въпросът ми прозвуча като учтив и празен коментар.

— Всъщност от Дъждовитите равнини. Подозирам, че тъканта е дело на Праотците, но аз избрах шарките.

— На Праотците ли? — Пъргав веднага се надигна като момче, което предвкусва интересна история. На лицето на Шута заигра лека усмивка. Вероятно бе видял, че е събудил и моя интерес.

— Така казват местните. Онези, които живеят далеч нагоре по течението на Дъждовитата река. Казват, че някога там имало големи градове и че в тях живеели Праотците. По-трудно е да се каже какво или кои са били самите Праотци. Но на някои места има каменни градове, потънали в тинята на блатата. Понякога човек може да стигне до тях и да открие в запазилите се сухи и непокътнати стаи съкровища от други времена и народи. Някои от предметите са магически и дори местните жители не могат да разберат напълно предназначението и способностите им. Други са същите като нашите, но с различно качество.

— Като тази стрела ли? — Пъргав вдигна сивата. — Каза, че е от Дъждовитите равнини. Никога не съм виждал подобно дърво.

Шутът ме стрелна с поглед.

— Това е магьосническо дърво, много рядък вид. По-рядко е дори от тъканта на шатрата, която е по-фина и по-здрава и от коприната. Мога да я смачкам цялата на топка, която да скрия в юмрука си, а в разпънато състояние е толкова добре изтъкана, че задържа топлината и не пропуска вятър.

Пъргав прокара в почуда пръст по стената.

— Тук е много хубаво. И по-топло, отколкото си мислех, че е възможно за една палатка. И драконите по стените ми харесват.

— На мен също — рече Шутът. — Полегна отново на постелката си и се загледа в мангала. Малките пламъчета се отразяваха в очите му. Облегнах се назад и го заразглеждах. По лицето му имаше повече равнини и ъгли, отколкото когато бяхме деца. Косата му сякаш бе станала по-гъста с придобиването на цвят. Вече не се разпиляваше безразборно около лицето му, когато оставаше неприбрана, както сега. А се спускаше към раменете му, лъскава като конска грива, но много по-фина. — Точно заради драконите съм тук.

Отново ме стрелна с поглед. Скръстих ръце на гърдите си и се облегнах още по-назад в сенките.

— В Дъждовитите равнини има дракони — продължи да говори той на Пъргав. — Но само един от тях е здрав и силен. Казва се Тинтаглия.

Момчето се примъкна по-близо до него.

— Значи бинградските търговци са говорили истината? Имат си дракон?

Шутът наклони глава настрани, сякаш обмисляше отговора си. Отново на лицето му заигра призрачна усмивка. После поклати глава.

— Не бих се изразил по този начин. По-скоро бих казал, че в Дъждовитите равнини има дракон, а Бинград попада в територията, която тя смята за своя. Великолепно създание е, синя като добра стомана и сребриста като блестящ пръстен.

— Виждал ли си я с очите си?

— Да. — Шутът се усмихна на ококореното момче. — И разговарях с нея.

Пъргав пое дъх. Напълно бе забравил за тромавото ми присъствие. Но все пак се зачудих към кого точно са насочени думите на Шута.

— Тази шатра е един от подаръците, които получих от тамошните жители по нейно настояване.

— Защо е искала от тях да ти дават подаръци?