Робин Хоб - Съдбата на Шута

Не съм разсеян! — Отново се поразих от лекотата, с която Шишко улавя мисли, които не бяха предназначени за него. — Слушам музиката, това е. Само дето все й пречите.

Мисълта на Сенч бе като масло върху вода.

Попитах Пиотре няма ли да нощуваме и той каза, че скоро ще спрем. Щом изкачите билото, лесно ще ни видите. Пиотре вече ми показа къде ще установим лагера. Наблизо няма никакви заслони, така че няма да ви е трудно да видите огньовете.

Огньове? Скоро ли ще ядем?

Да, Шишко, скоро ще ядем. Най-вероятно веднага щом стигнеш при нас. Взех сладкиши от кораба. Ще ти дам малко, ако стигнеш, преди да съм ги изял.

Възхитих се на лукавството на Предан, макар и да поклатих глава. То отвлече Шишко от неговата „музика“ и сега той бе съгласен да следва стъпките ми и да остави на мен да проверявам пътя. Помислих си, че предупрежденията на Пиотре са малко преувеличени. Щом цялата група вече бе минала оттук, ледът сигурно щеше да издържи и още едно прекосяване. Така и стана. Изкатерихме билото по техните следи, като спирахме на няколко пъти, за да може Шишко да се изкашля и да си поеме дъх.

Почти веднага забелязах лагера долу. Пръчките бяха разположени в кръг около него и за тях бяха завързани ярки ленти. Явно Пиотре бе очертал нещо като безопасен район за отряда. По-големите шатри за принца и нарческата вече стърчаха като гъби. В отслабващата светлина пъстроцветната шатра на Шута приличаше на хвърлено в снега цвете. Осветени отвътре, ярките стени блестяха като витражи. Онова, което преди приличаше на несвързани орнаменти, изведнъж се превърна в дракони и извиващи се змии. Е, съвсем ясно бе декларирал на чия страна е.

Край малките палатки на останалите горяха два огъня. Хората на хетгурда се бяха разположили малко настрани от нас и бяха запалили свой огън, сякаш за да декларират пред боговете, че не са част от отряда ни и не заслужават да споделят нашата участ.

Нямаше и следа от Черния мъж, нито пък можех да видя място, където би могъл да се скрие. Това обаче не разнесе тревогите ми, а само ги засили.

На слизане към лагера се натъкнахме на първата пукнатина в ледника. Беше само тясна извиваща се цепка и аз просто я прекрачих. Шишко закова на място и се втренчи в преливащите от тъмно към черно дълбини.

— Хайде — окуражих го. — Лагерът е съвсем наблизо. Май надушвам аромата на храна.

— Дълбоко е. — Той вдигна очи. — Пиотре е прав. Може да ме погълне целия, на една хапка, хоп — и готово!

Отстъпи назад.

— Не, не може. Всичко е наред, Шишко. Не е живо същество, просто пукнатина в леда. Хайде.

Той пое дълбоко дъх и се закашля. Когато се успокои, отсече:

— Не. Връщам се.

— Не можеш, Шишко. Скоро ще се стъмни. Това е само пукнатина. Просто я прекрачи.

— Не. — Поклати глава на късата си шия и брадичката му се отърка в яката. — Опасно е.

Накрая се върнах и го хванах за ръката, за да го убедя да продължи. За малко да се подхлъзна и да падна, когато неловкият му скок ме свари неподготвен. Докато се мъчех да запазя равновесие, за един шеметен миг си представих как се заклещвам в пукнатината, където не могат да ме достигнат, но без да мога да пропадна надолу. Шишко усети страха ми.

— Видя ли, казах ти, че е опасно. Едва не пропадна и не умря.

— Хайде да слезем до лагера — предложих му.

Както бе обещано, топлата храна ни очакваше. Ридъл и Хест вече бяха приключили с яденето и разговаряха тихо с Лонгуик, който определяше кой кога да застане на пост. Настаних Шишко върху раницата си до огъня и донесох храната, която ни бе отделил Дефт. Вечерята беше варено солено месо, при това готвено недостатъчно дълго. Ухилих се при мисълта колко бързо бях свикнал с вкусната бъкипска кухня. Нима бях забравил как да преживявам с войнишки дажби? Беше ми се налагало да ям къде по-лоши неща в края на дългия ден — ако изобщо имаше нещо за ядене. Отхапах още малко месо. Споменът би трябвало да направи вкуса му по-добър, но не успя. Погледнах крадешком Шишко — очаквах, че скоро ще се размрънка. Той обаче се взираше уморено в огъня, купата му се крепеше несигурно на коляното му.

— Трябва да хапнеш, Шишко — напомних му и той ме погледна, сякаш сънуваше.

Улових купата, преди да се е разляла, и му я подадох. Той яде, но бавно и уморено, без да показва обичайния си ентусиазъм към храната. Често спираше, за да кашля. Това ме обезпокои. Довърших набързо вечерята си, станах и оставих Шишко да гледа затихващите пламъци на малкия огън и да дъвче методично.