Робин Хоб - Съдбата на Шута

— Колко път имаме днес? — Кимнах към Шишко, за да обясня загрижеността си.

Лонгуик проследи жеста ми и се намръщи неспокойно.

— Казаха ми, че до дракона има три дни път. Но съм сигурен, че си наясно, че подобно измерване на разстояние не означава нищо. Еднодневен преход за опитен пътешественик с малко багаж може да се превърне в тридневен за някой придворен с тежка раница. — Огледа преценяващо ясното небе и ледените върхове. — Ще е неприятно за всички. На ледника винаги е зима.

Благодарих му и се отдалечих. Останалите се заеха да прибират палатките, но Шишко не помръдна от нашата. Опитах се да надяна дружелюбна физиономия, но сърцето ми се свиваше при мисълта какво ми предстои. Щом ме бе намразил, че съм го качил на кораб, как ли щеше да реагира, след като го помъкна да прекосява ледник?

— Време е да стягаме багажа, Шишко — казах му приповдигнато.

— Защо?

— Ами, ако смятаме да убием дракона, ще трябва да идем при него.

— Не искам да убивам дракона.

— Е, няма да го направим точно ние. Това е работа на принца. Ние само ще му помагаме.

— Не иска-а-а-м — скръбно проточи той, но за мое облекчение стана и отстъпи настрани, сякаш очакваше моментално да разваля палатката.

— Знам, Шишко. И на мен не ми се иска да вървя през лед и сняг. Но се налага. Ние сме хора на краля и това е наш дълг. А сега, преди да приберем палатката, ще трябва и двамата да се облечем по-топло. Става ли?

— Ние нямаме крал.

— Един ден принц Предан ще стане крал. И тогава пак ще сме негови. Така че сме хора на краля и сега. Но можеш да кажеш, че си човек на принца, ако така ти харесва повече.

— Не обичам сняг и лед. — Той с неохота влезе в палатката и се огледа безпомощно.

— Аз ще ти извадя нещата — успокоих го и се захванах за работа. Вършил съм какво ли не през живота си, така че ролята ми на прислужник на дребния човек не ми се виждаше толкова странна, колкото би ми се сторила в миналото. Извадих дрехите му и го облякох. Беше като да обличаш едро дете. Оплака се, че ръкавите му са се набрали, когато навлякох втората му риза, после пък ботушите го стягаха заради допълнителния чифт чорапи. Когато свърших, бях плувнал в пот. Пратих го навън, като го предупредих да стои по-далеч от водата, след което се навлякох допълнително и прибрах багажа.

Усмихнах се, когато осъзнах каква е причината да се страхувам от прехода — от студа белезите винаги ме боляха. Напомних си, че благодарение на изцелението ми чрез Умението вече нямам белези; поне не такива, които достигат до кокал и мускул и сякаш усукват болката дълбоко в мен. Те бяха заменени с фалшиви следи по кожата ми. Разкърших рамене, за да докажа на себе си, че плътта ми вече не се опъва от дълбокия белег на гърба. Усещането бе хубаво и открих, че съм се ухилил, докато изваждах багажа навън и развалях палатката.

Замъкнах нещата ни до мястото, на което Лонгуик надзираваше приготовленията. Там се издигаше малка палатка. Командирът бе решил да остави запаси на брега и обсъждаше със Сенч дали да остави един или двама души, които да ги пазят. Сенч искаше да е само един, за да разполагаме с по-голяма сила. Лонгуик любезно, но упорито настояваше да са двама.

— Защото този остров буди неспокойни чувства. И двамата знаем, че гвардейците са склонни към суеверие. Хората на хетгурда разправяха легенди за Черния мъж и сега моите хора мърморят — да, май видяхме снощи някаква сянка да се промъква покрай лагера. Сам човек ще стане жертва на подобни мисли. Двама ще играят на зарове, ще си приказват и ще наглеждат запасите по-добре.

Накрая Лонгуик излезе победител и Сенч отстъпи. Чъри и Дръб щяха да останат тук. След като въпросът бе уреден, Сенч се обърна към мен.

— Беджърлок, Шишко готов ли е за пътуването?

— Доколкото е възможно, лорд Сенч.

Но никак не е щастлив от това.

Че кой е?

— Отлично. Имам някои допълнителни неща, които ще ми потрябват, когато пристигнем при дракона. Лонгуик ги е разпределил за по-лесно носене.

— Както наредите, лорд Сенч. — Поклоних се.

Той се отдалечи забързано, а Лонгуик добави към товара ми едно буренце от гърмящата смес. Изстенах мислено — оказа се по-тежко, отколкото очаквах. Щяхме да вземем само две. Другото бе добавено към багажа на Ридъл. Останалите щяха да останат тук.

Сам човек можеше да се приготви за път малко след отплаването на кораба на Кървавия меч. Но когато става дума за отряд, нещата стават съвсем различни. Слънцето беше в зенита си, когато всички бяхме готови. Забелязах, че Шутът успя много бързо и без чужда помощ да прибере шатрата си. От какъвто и материал да бе направена, в сгънат вид представляваше изумително малък пакет. Нарами целия си багаж и щях да се изненадам, ако не знаех, че е много по-силен, отколкото би предположил някой по хилавата му фигура. Движеше се сред нас, но не беше част нито от едната, нито от другата група. Хората на хетгурда го гледаха с онази предпазливост, с която мнозина воини гледат белязаните от Бога. Не показваха презрение, но смятаха за по-мъдро да не го забелязват и да му се набиват на очи. Останалите гвардейци като че ли смятаха, че той няма отношение към работата им, и определено не искаха да им се нарежда да му помагат, като носят багажа му или му слугуват по някакъв друг начин. Кокъл го наблюдаваше с любопитство от почетно разстояние — надушваше история, но все още не толкова силна, че да бъде привлечен от нея. Само Пъргав изглеждаше изцяло очарован от Шута. Беше оставил раницата си на земята и бе седнал отгоре й, докато бъбреше с него. Шутът винаги е бил изкусен събеседник и смехът на момчето като че ли подхранваше остроумието му. Уеб наблюдаваше разговора им с нещо като одобрение. Едва тогава ми просветна, че Пъргав за пръв път показва непринудено приятелско отношение към някого. Зачудих се как ли Шутът е успял да стопи резервите му. В същото време забелязах, че Любезен ги гледа с неприязън. Когато забеляза, че го наблюдавам, младият благородник се извърна, но усетих смущението му. Запитах се дали да не намеря начин да поговоря с него и да успокоя страховете му. Явно си спомняше първото си впечатление от лорд Златен, когато бе гостувал в дома му. Не беше трудно да разбера причината за тревогите му — мислеше си, че Шутът предразполага момчето, за да го прелъсти. Трябваше да се намеся, преди Любезен да изтърси нещо; подозирах, че островитяните ще са много по-нетърпими към подобно поведение, без значение дали Шутът е белязан от Бог, или не.