Робин Хоб - Съдбата на Шута

В един момент си дадох сметка, че съм решил да поговоря с Шута довечера. И майната му на това какво ще си помислят останалите. Тъкмо си го помислих, когато усетих тънкото пипало на Умението от Сенч.

Момче, още ли си с мен? — тихо попита той.

Би трябвало да е горд от отговора ми. Сигурен съм, че и той не би намерил по-добър за толкова кратко време.

Колкото съм бил винаги.

Усетих мрачния му смях в ума си.

А. Е, поне не ме лъжеш. Какво ти каза?

Шутът ли?

Че кой друг?

Говорихме само за това защо се опитах да го оставя. За да запазя живота му. Останах с впечатление, че не смята това за основателна причина.

Сигурно си мисли, че аз съм те подучил да го направиш, за да го държа настрана от дракона, докато не го разкопаем и обезглавим. — Пауза. — Нарческата върви и плаче. Не се обръща към нас, за да не издаде сълзите си, но я чувам как диша. На два пъти избърса лицето си с ръкавици, а след това на висок глас отбеляза как от слънчевите зайчета от леда очите й се насълзяват. Помисли заедно с мен, Фиц. Защо плаче?

Не знам. Преходът е тежък, но не ми прилича на жена, която би се разревала от тежка работа. Може би се страхува от неодобрението на Черния мъж или се бои, че заради нея фамилията й и фамилията на баща й са изпаднали в немилост пред хетгурда с…

Млъкнете! — намеси в мислите ни раздразненият Шишко. — Тъжна е, затова плаче. А сега стига сте крещели и слушайте! Слушайте и не нарушавайте музиката!

Със Сенч моментално млъкнахме. И двамата смятахме, че общуваме само помежду си. Сигурен бях, че сега се пита — също като мен — дали принцът е доловил разговора ни. После се запитах защо Сенч се бе опитал да скрие от него. Продължих напред, след все по-смаляващите се фигури от групата на Пиотре. Изкачваха се по склон към оформен от вятъра ръб и скоро щяха да изчезнат от поглед. Пиотре се оказа прав за неспокойния лед. Някои участъци бяха гладки като глазирана торта; други приличаха на същата торта, но изпусната на земята. Пътеката в снега се виждаше ясно, но знаех, че когато слънцето залезе, многобройните сенки ще ни затруднят да я следваме. Раздразнено се обърнах към Шишко. Вървеше още по-бавно.

Раздразнен от заповедта му да млъкнем и от мъчителното му темпо, му обърнах гръб и закрачих по-енергично. Това обаче не ми попречи на всяка крачка да проверявам снега пред себе си. После си помислих, че Шишко ще вдигне поглед и ще реши, че го изоставям. Но когато отново се обърнах, той продължаваше да пристъпва едва-едва. Загледах се отчаяно в него и тогава нещо в движенията му привлече вниманието ми. Беше като танц. Мушкаше леда с пръчката — муш-муш-муш, след което правеше една голяма олюляваща се крачка. После пак — муш-муш-муш, отново крачка. Свалих стените си да чуя неизменната му музика. Обикновено можех да разпозная елементите, които вграждаше в нея. Но днес всяка стъпка беше като въздишка на вятъра, а мушкането — като плътен и постоянен ритъм. Изолирах се от музиката му и се заслушах с уши, но не намерих паралели със звуците на острова.

Докато стоях и слушах. Шишко почти ме настигна. Откъсна се от задълбоченото си крачене и видя, че го гледам. Намръщи се, после погледна покрай мен. Намръщи се още повече.

— Няма ги! Защо не ги следеше! Сега са се скрили и не знаем къде са отишли!

— Всичко е наред, Шишко — успокоих го. — Виж следите им. А ето там на билото има прът с парцал на него. Ще ги настигнем. Но само ако побързаме.

Опитах се да прикрия тревогата си, че нощта наближава и сенките стават все по-плътни. Не исках тъмнината да ни хваща сами на ледника.

Внезапно той вдигна ръка и посочи към хребета.

— Виж! Всичко е наред! Ето един от тях!

Погледнах в посоката, където сочеше пръстът му; предположих, че принцът е пратил някого назад да изчака на билото и да ни води. Шишко бе прав. Там наистина имаше някой. Но дори от това разстояние и при отслабващата светлина разбрах, че не е от нашия отряд. Движеше се бързо и странно, но в същото време някак познато. Видях само силуета му, докато забързано стигна хребета. После изчезна. Почувствах как студен ужас смразява кръвта ми и трескаво се обърнах към Сенч и Предан.

Черният мъж! Мисля, че Черният мъж ви следва!

Миг по-късно съжалих за паниката си. Предан не си направи труда да прикрие насмешката си.

Никого не виждам зад нас, Фиц. Само сняг и сенки. Близо ли сте до хребета?

Още не сме започнали катеренето. Шишко е разсеян и върви бавно.