Робин Хоб - Съдбата на Шута

Беше детинско от моя страна, но не се сдържах.

— Най-вероятно щеше да я вземеш с нас, за да дава повече сила на принца.

Той въздъхна, сякаш си имаше работа с упорит ученик, който отказва да се съгласи с очевидното. Може би бе точно така.

— Както искаш, Фиц. Само те моля да не се втурнеш в това като подгонен от пчели бик. Остави я да свикне в Бъкип, докато двамата с принца решим какво трябва да знае и как най-добре да се свържем с нея чрез Шишко. Може да се наложи да подготвим и него.

Заля ме облекчение. Бях се уплашил, че бикът всъщност ще е Сенч.

— Ще направя както казваш. Ще вървя бавно.

— Добро момче — разсеяно отвърна Сенч. Знаех, че вече е започнал да обмисля как да използва новопоявилите се на дъската пионки.

С това се разделихме.

Въпреки предложението на Сенч не си легнах веднага. Върнах се при огъня. Шишко все още се взираше във въглените и трепереше от студ. Прибрах го и го сложих да си легне в палатката, която деляхме с Ридъл и Хест. Теснотията имаше поне едно преимущество — щяхме да се топлим един друг. Той се настани, въздъхна тежко и се разкашля, после въздъхна отново и потъна в сън. Запитах се дали тази вечер ще разговаря с Копривка. Може би на сутринта щях да намеря кураж да го попитам. За момента ми беше достатъчно да знам, че тя е на сигурно място в Бъкип.

Излязох под звездите. Огньовете бяха почти загаснали. Лонгуик щеше да запази няколко въглена в гърне, но нямахме достатъчно дърва, за да ги поддържаме непрекъснато. В шатрата на Предан светеше приглушено; сигурно бяха запалили фенер. Шатрата на Шута също беше осветена и блестеше като скъпоценност в нощта. Тихо закрачих в снега към нея.

Спрях отвън, когато чух тихи гласове. Не можех да различа думите, но познах кой говори. Пъргав каза нещо и Шутът отговори шеговито. Момчето се засмя. Звуците бяха спокойни и дружелюбни. Почувствах се странно ненужен и едва не се върнах в палатката си. Укорих се за проявата на ревност. Значи Шутът се бе сприятелил с момчето. Най-вероятно това бе най-доброто, което можеше да се случи на Пъргав. Не можех да почукам, затова прочистих шумно гърлото си и се наведох да вдигна покривалото. Ивица светлина плъзна по снега.

— Мога ли да вляза?

Последва съвсем кратка пауза.

— Щом искаш. Гледай да не вкарваш целия сняг и лед вътре.

Познаваше ме отлично. Изтръсках мокрия сняг от гамашите и обувките си, след което влязох приведен и оставих покривалото да падне зад мен.

Шутът винаги е имал уникалния талант да създава свой собствен малък свят, в който да се оттегли. Шатрата не бе изключение. При предишното ми посещение тя бе очарователна, но празна. Сега той бе тук и я изпълваше с присъствието си. Малкият метален мангал в центъра гореше, без да изпуска почти никакъв дим. Във въздуха се носеше ароматът на някакво пикантно ястие. Пъргав седеше с кръстосани крака на украсена с пискюли възглавничка, а Шутът се беше навел над постелката си. В скута на Пъргав лежаха две стрели, едната сива, другата ярко оцветена, несъмнено дело на Шута.