Робин Хоб - Съдбата на Шута

Стори ми се, че Мечокът почти се слиса от това с каква лекота Пиотре и Кървавия меч приеха маневрата му. Стисна няколко пъти юмруци, но когато никой не си направи труда да го забележи, се обърна и се отдалечи. Бухалът го последва. Предположих, че бяха очаквали предизвикателство, което може да се уреди с мечове или юмруци. А сега съгласието на Пиотре и Кървавия меч ги принуждаваше да продължат мисията си заедно с другарите си от хетгурда.

Сбогуването с бащата на нарческата премина с неохота. Формалните пожелания изискваха участието на хората на хетгурда, Сенч, принца, Пиотре и нарческата. Останалите бяхме странични наблюдатели. Шишко се мотаеше безцелно по брега, подритваше камъни и гонеше скрилите се под тях рачета. Престорих се, че се местя, за да го държа под око, като приближавах все повече и повече към Шута. Той явно забеляза усилията ми, защото се отдръпна малко от Пъргав и Кокъл. Накрая се озовахме почти един до друг.

— Така значи — казах тихо. — Въпреки всичките ми усилия се изхитри да стигнеш дотук. Как го направи?

Макар да бяхме равни по ръст, той все пак успя да ме погледне отгоре. Лицето му бе съвсем неподвижно, което говореше за силния му гняв. Помислих си, че няма да ми отговори. Но той каза студено:

— Долетях.

Не ме гледаше. Дишаше съвсем тихо. Донякъде се окуражих, че не се отдръпна от мен, но се запитах дали просто не иска да привлича вниманието на останалите към нас. Игнорирах подигравателния му отговор.

— Как можеш да ми се сърдиш? Знаеш защо го направих. Сам каза, че ако дойдеш тук, ще умреш. Затова се погрижих да не идваш.

Известно време той не каза нищо. Загледахме се как Аркон Кървавия меч заминава с лодката. Двама от воините му наблягаха здраво на греблата. Ясно личеше, че с радост напускат острова. Шутът ме погледна косо. Очите му бяха потъмнели до цвета на силен чай в стъклена чаша. Без пудра и грим лицето му бе гладко и златистокафяво.

— Би трябвало да уважиш, че зная какво трябва да направя — укори ме той.

— Ако ти знаеше, че отивам към смъртта си, нямаше ли да се опиташ да ме спреш?

Грешен въпрос — разбрах го веднага след като го зададох. Загледан към кораба в залива и моряците, които вече вдигаха котва, Шутът заговори тихо, едва движеше устни.

— Тъкмо обратното. Много пъти съм знаел, че вярата или инатът ще изложат живота ти на опасност, но винаги съм уважавал решенията ти.

После се обърна и бавно се отдалечи. Пъргав ме погледна странно и забърза след него. Забелязах, че Любезен гледа след него с отвращение. Камъчетата зад гърба ми захрущяха. Обърнах се и видях вървящия към мен Уеб. Беше ми трудно да го погледна в очите. Продължавах да се чувствам странно виновен, сякаш съм го обидил с отказа си да приема предложението му да ме учи. Дори и да го беше усетил, успя добре да го скрие. Кимна към отдалечаващия се Шут и Пъргав.

— Познаваш го, нали?

— Разбира се. — Въпросът ме изненада. — Той е лорд Златен от Бъкип. Не го ли позна?

— Не. Поне отначало. Чак когато лорд Сенч го нарече „лорд Златен“, забелязах приликата. Но дори тогава имах чувството, че изобщо не го познавам. Но мисля, че ти го познаваш. Странно създание е. Можеш ли да го усетиш?

Знаех какво има предвид. Шутът никога не оставяше следа в Осезанието ми.

— Не. И няма миризма.

— А. — Каза само това, но заподозрях, че съм му дал доста материал за размисъл.

Забих поглед в краката си.

— Уеб. Съжалявам. Все така ми се иска да намеря повече време за теб, но все не се получава. Не че не ме интересува или че се отнасям с пренебрежение към обучението ти. Просто между мен и нещата, които ми се иска да правя, все изниква нещо.

— Както и в момента — ухили се той.

Вдигна вежда и погледна към Шишко. Дребният човек бе клекнал до някакво парче дърво, което бе преобърнал. Толкова бе погълнат от водните бълхи и рачетата, че изобщо не забелязваше вълните, които почти достигаха ботушите му. Ако не се намесех веднага, щеше да си намокри краката. Разменихме разбиращи погледи с Уеб и забързах към подопечния си.

Корабът още не се бе скрил от погледа ни, а Лонгуик вече даваше заповеди на хората си. С обичайната прецизност на ветеран ги прати да разпределят запасите на равни части. От броя им ставаше ясно, че очаква всеки от нас да участва в носенето на багажа до мястото на следващия лагер. Шишко беше престанал да се шляе по брега и сега седеше безутешно пред входа на палатката, увит в одеяло. Денят не беше чак толкова студен. Разтревожих се да не би отново да е вдигнал температура и реших да се посъветвам с Лонгуик.