Робин Хоб - Съдбата на Шута

Въпреки тревогите си се усмихнах. Не ми харесваше, че Копривка и Кетрикен не се погаждат, но сега виждах, че е неизбежно. Усмихнах се, защото чух думите на дъщеря си, изречени с гласа на Шишко. И изпитвах облекчение, че в момента най-голямата заплаха за Копривка са многото поли и уроците. Чувствах се идиотски щастлив въпреки всички начини, по които това щеше да усложни живота ми.

Шишко заспиваше, но аз исках да помисля още малко. Отидох до угасващия огън и спуснах покривалото на палатката зад себе си. Изгребах остатъка каша и я изядох. Като последния хранил се трябваше да почистя тенджерата за утре. Изтърках я на брега и нито за миг не усетих ледената вода и грубия пясък. Мислите ми бяха съвсем другаде. Дали Кетрикен я бе настанила в старата ми стая? Дали дъщеря ми носеше накити и одежди на принцеса? Налях си остатъка чай и изтръсках утайката от котлето. Но когато понечих да подсладя напитката, не успях да намеря гърнето с меда. Изпих го, както си беше — гъст, горчив и превъзходен от промяната, която бе настъпила в живота ми тази вечер.

Спах добре, без абсолютно никакви сънища, и се събудих от шума на прибоя. Едва започваше да се разсъмва, но гвардейците и воините на хетгурда бяха вече на крак. Наплисках лицето си в ледения поток. Надигащият се прилив беше залял каменния дракон, но вече знаех за него и го усещах като своеобразно бръмчене на Осезанието под вълните. Погледнах към закотвените кораби. Исках да попитам Уеб какво мисли за дракона, но се чувствах гузен, че не бях изпълнил думата си: не бях отишъл при него, за да ме учи. Имах ли право да го моля да използва знанието си заради мен, когато отказвах да се уча? Знаех как бих реагирал самият аз на подобно поведение от страна на Пъргав. Мрачно си напомних, че времето в един ден е ограничено, а напоследък сякаш всеки момент ми бе натоварен.

Надникнах в палатката. Шишко спеше. Като типичен страхливец реших да го оставя на мира. Отидох при огъня на гвардейците. Кашата тъкмо започваше да ври. Лонгуик нямаше конкретна задача за мен. Пак погледнах към корабите, но не видях никакви признаци на живот там. Може би бяха останали до късно през нощта. Отново посетих кариерата. На светлината на деня ми се стори, че виждам кости и заоблен човешки череп под натрупалата се дъждовна вода, но стените на кариерата бяха стръмни и нямах желание да разузнавам. Каквото и да се бе случило тук, бе станало преди много време. Собствените ми проблеми бяха по-належащи. Запътих се към мястото, където бяха разпънали палатките си хората на хетгурда. Мъжете се бяха събрали пред тях и отначало ми се стори, че закусват на някаква каменна маса. С приближаването установих, че спорадичният им разговор е всъщност спор. Спрях и се престорих, че се чеша, протягам се и зяпам морето. После се отпуснах на коляно, уж да оправя обувката си, като през цялото време слушах внимателно. Мъжете си мърмореха сърдито и бе трудно да ги разбера. Когато в крайна сметка разбрах, че са оставили дар на Черния мъж на традиционното място — каменната маса — и че дарът им не е бил приет, станах и приближих още повече.

С глуповата усмивка и нарочно засилен акцент ги попитах дали имат представа кога групата на нарческата ще се върне на брега. Едрият мъж със стилизирана мечка на бузата ми каза, че ще се върнат, когато се върнат. Кимнах любезно с леко разфокусирания поглед на човек, който не е сигурен какво точно са му казали. После кимнах към каменната маса и попитах какво са приготвили за вечеря. Успях да направя три стъпки към нея, преди двама от тях да ми преградят пътя.

Мечокът ми обясни, че това не е трапеза, а дар, и че може би е по-добре да сляза при моите другари и да ям с тях, тук просяци не им трябвали. Взирах се в него и мърдах устни с неговите, сякаш така щеше да ми е по-лесно да проумея думите му, после се усмихнах широко, пожелах им приятна вечер и си тръгнах. Бях успял да зърна каменната маса. На нея имаше глинено гърне, малко парче черен хляб и чиния със солена риба в мазнина. Не изглеждаше особено апетитно дори за празния ми стомах, така че не можех да виня Черния мъж, че не е докоснал храната. Тревогата им от това явно отхвърляне на дара ме заинтригува. Според думите им бяха очаквали някакъв островен жител да дойде и тихомълком да отмъкне храната. Но той не го бе направил и това ги безпокоеше. Бяха калени воини, избрани от хетгурда да бъдат изцяло посветени на задачата си. Повечето воини, с които съм имал вземане-даване, са прагматични по отношение на религията и суеверията. Може и да хвърлят щипка сол „за късмет“, но малцина обръщат внимание на разни допълнителни поличби, като например дали вятърът е поел солта и я разпилял. Явно тези мъже бяха очаквали Черният мъж да приеме даровете им и така да им покаже, че им позволява да са тук. Той не го бе направил и те се тревожеха. Запитах се дали това няма да се отрази на отношението им към нашата мисия.