Робин Хоб - Съдбата на Шута

Обърнах се и бавно се отдалечих от оформения камък. Опитах се да не мисля за пленените в него спомени на Претопените. Даваха ли си сметка, че са затворени в скалата? Ако ли не, то какво беше това?

Отново се обърнах към Предан и Сенч.

Мисля, че открих част от спомените и чувствата на Претопените от Шестте херцогства по време на войната.

Какво? — втрещено попита Сенч.

След като обясних, настъпи дълго, изпълнено с ужас мълчание. Накрая Предан попита колебливо:

Можем ли да ги освободим?

С каква цел? Повечето от хората, на които са принадлежали, отдавна са мъртви. Възможно е някои да са загинали от моята ръка. Освен това нямам представа дали може да се направи, още по-малко как. — Колкото повече мислех за това, толкова по-разтревожен ставах.

Мисълта на Сенч бе изпълнена със спокойно примирение.

Засега трябва да оставим нещата така. Може би, след като се справим с дракона, Пиотре ще е по-склонен да сподели каквото знае. Можем също да уредим наш кораб да дойде тихомълком тук и да прибере онова, което ни принадлежи. — Почувствах как мислено сви рамене. — Каквото и да е то.

От огъня край палатката бе останало само червено око в нощта. Поразрових го, бутнах последните краища на дървата и събудих едно-две пламъчета. В котлето бе останал малко хладък чай и една-две лъжици каша на дъното на тенджерата. Ридъл го нямаше — или бе на стража, или си бе легнал. Пропълзях през ниския вход на палатката и опипом намерих сандъка си. Шишко лежеше, увит в одеялата. Помъчих се да не го събудя, докато ровех за чашата си. Стреснах се, когато заговори в мрака.

— Това е лошо място. Не искам да съм тук.

Мислено се съгласих с него.

— На мен ми се вижда диво и голо, но съм бил и на много по-лоши места. Никой от нас не е дошъл тук по свое желание. Но ще направим всичко по силите си и ще извършим каквото трябва.

Шишко се разкашля.

— Това е най-лошото място, на което съм бил. И ти ме доведе тук. — Закашля се отново и усетих колко е изтощен.

— Достатъчно топло ли ти е? — попитах виновно. — Искаш ли едно от моите одеяла?

— Студено ми е. Студено ми е отвътре и отвън, също като това място. Студът ме изяжда. Студът ще изяде всички ни до кокалите.

— Ще стопля чая. Искаш ли?

— Малко. Има ли мед?

— Не. — После се поддадох на изкушението. — Може и да се намери. Вземи одеялото ми. Докато чаят се топли, ще потърся дали някой няма мед.

— Сигурно има — рече той.

Завих го с одеялото. От дни не бяхме толкова близки.

— Не ми харесва, когато си ми сърдит, Шишко. Не съм искал да идвам тук, нито да те водя на това място. Просто трябваше да го направим. Да помогнем на нашия принц.

Той не отговори и не усетих студената му враждебност да отслабва, но поне не ме атакува. Знаех кой може би има мед. Излязох от палатката и тръгнах нагоре към по-големите шатри на нарческата и принца. Между тях и малко по-нависоко се намираше пъстроцветното жилище на Шута, което леко се издуваше от вятъра. Сякаш светеше отвътре в сгъстяващия се мрак.

Поколебах се, преди да вляза. Платнището на входа бе завързано. Навремето се бях промъкнал неканен в покоите на Шута. И после съжалявах за това, не само защото нахлуването ми постави повече загадки, отколкото разреши, но и защото бе създало малка пукнатина в доверието помежду ни. Без да каже нито дума, Шутът ме бе научил добре на правилата, на които се подчиняваха приятелските отношения с него. Отговаряше само на онези въпроси за себе си, на които искаше, и разглеждаше моето шпиониране като нарушение на личната му неприкосновеност. Затова спрях насред духащия от ледения връх вятър и се запитах дали наистина искам да се възползвам от тази възможност. Нямаше ли вече твърде много пукнатини в изстрадалото ни приятелство?

После развързах платнището и се вмъкнах вътре.

Шатрата бе изработена от непозната материя, може би някакъв вид коприна, но бе толкова добре изтъкана, че въздухът вътре не помръдваше. Сиянието идваше от малък мангал в плитка яма в пода. Копринените стени задържаха много добре топлината и тъканта сякаш отразяваше и подсилваше светлината. Въпреки това тя не светеше ярко, а бе по-скоро топла и уютна. Останалата част на пода бе покрита с тънък килим, в единия ъгъл имаше проста постелка за спане. С вълчето си обоняние долових от нея парфюмите на Шута. В друг ъгъл имаше малка торба с дрехи и някои важни вещи. Видях, че е донесъл Петльовата си корона без пера. Това не ме изненада. Перата от Външните острови, които мислех, че й подхождат, се намираха в моя сандък. Някои неща са твърде важни, за да се оставят без надзор.