Робин Хоб - Съдбата на Шута

Вървях по брега в сгъстяващия се здрач и открих същото, за което бе докладвал съгледвачът на Сенч. Отливът оголваше широка ивица пясък. Покрити с раковини колове стърчаха от водата под странни ъгли — някога на това място бе имало кей. Покрай брега се бяха издигали и каменни постройки, които сега лежаха в руини. Стените се бяха запазили на височина до коляното и приличаха на гнезда за зъби в гол череп. Останалите камъни бяха пръснати наоколо и вътре в сградите. Намръщих се. Разрухата бе пълна. Дали малкото селище не бе атакувано от враг, който не само е избил обитателите, но и го е направил неизползваемо? Изглеждаше така, сякаш някой се е опитал напълно да го заличи.

Изкачих ниския склон над брега. Посрещна ме скалиста ливада с туфи трева, по земята пълзяха дълги сенки. Нямаше дървета, само жилави храсти. Макар да бе лято, от приклекналия над нас ледник през цялата година се носеше дъх на зима. Нагазих във високата трева и тя зашумоля под краката ми. Изведнъж се озовах на ръба на каменна кариера. Ако беше малко по-тъмно, сигурно нямаше да я видя и щях да се пребия. Спрях и погледнах надолу. На няколко стъпки под мен чимовете отстъпваха на черен камък с тънки сребристи жилки. Побиха ме тръпки. Тук се бе добивал паметен камък, също като в огромната кариера в планините, където бе изваян драконът на Искрен. Събралата се на дъното вода бе като второ, беззвездно нощно небе под мен. Два големи камъка, чиито ръбове показваха, че са оформени от човешка ръка, се подаваха от водата като острови.

Внимателно отстъпих от ръба и тръгнах обратно към лагера. Исках да говоря със Сенч и принца, но още по-голямо бе желанието ми да обсъдя видяното с Шута. Спрях и се загледах към хвърлилия котва „Зъбат“, който леко се полюшваше на слабото вълнение в залива. Утре корабът щеше да отплава заедно с Аркон Кървавия меч към Цайлиг. Ние щяхме да останем тук и да започнем издирването на замръзналия под ледника дракон. Монотонно плискащите се вълни би трябвало да ми действат успокояващо, но вместо това морето ми се струваше непреклонно, сякаш искаше да погълне сушата. Никога не го бях възприемал по такъв начин.

Някакво едро животно се мярна за миг край брега. Замръзнах, мъчех се да определя какво е. То изчезна под следващата вълна и отново се показа, когато тя се оттегли. През няколкото мига, в които бе на показ, то остана напълно неподвижно. Присвих очи, но то бе черна форма на черен фон и не можех да различа нищо друго, освен че е с размерите на малък кит. Не би трябвало да се намира толкова близо до брега, освен ако не беше мъртво и изхвърлено от прилива. Осезанието ми подсказваше, че в него все още се спотайва смътна искрица живот. Но в същото време не долавях поражението или примирението на умиращо същество.

Стоях на брега и гледах как отстъпващите вълни постепенно разкриват не само аморфната маса на голямото животно, но и няколко грамадни блока от черен камък, които лъщяха на лунната светлина. Забравих за всичко останало. Създанието ми се струваше познато по някакъв странен, зловещ начин. Видиш ли веднъж полегнал дракон, никога няма да го забравиш. Сърцето ми заби по-бързо. Възможно ли бе това да е отговорът на загадката ни?

Мисля, че открих твоя дракон, Предан. Намери повод да излезеш на палубата и погледни към брега. Разкрива се при отлив. В зоната на отлива има каменен дракон.

Мисълта ми не бе ограничена единствено до Предан, Сенч също я чу. След миг принцът и останалите участници във вечерята излязоха на палубата. Загледаха се към брега, но се съмнявам, че можеха да различат създанието ясно като мен — корабният фенер очертаваше по-ясно силуета му. Благодарение на допълнителната светлина и с отстъпването на водите видях грешката си. Онова, което ми бе заприличало на дракон, всъщност бе куп огромни каменни блокове, подредени близко един до друг, но без да се допират. Видях главата върху предните лапи, шията и раменете, три сегмента от гърба и задните му крака, както и стесняващите се части от опашката. Ако всичко това се събереше в едно цяло, щеше да се получи дракон. Но всъщност приличаше на детска игра върху мокрия пясък.

Това ли е нашият дракон? Да не би да е искала да отнесеш в дома й каменната глава? — попитах.

Чрез връзката ми с Предан видях как той посочва и задава подобен въпрос на Пиотре. Аркон Кървавия меч се разсмя и поклати глава. Чух отговора му толкова ясно, сякаш се намирах на палубата до тях.

— Не, това е една от щуротиите на Бледата жена. Карала робите си да добиват камък тук. Настоявала, че единствено черният камък от този остров можел да послужи за баласт на белите й кораби. Явно на някои от робите им е било заповядано да извайват камъка. Но с каква цел може би никога няма…