Робин Хоб - Съдбата на Шута

Шишко предпочете да се свива нещастно в палатката, която щеше да споделя с Уеб, Пъргав и мен. Недалеч гореше огън и Дръб бъркаше врящия котел с кашата за вечеря. Бях сложил по-малко котле в края, за да кипна вода за чай. Ясно беше, че на този лишен от дървета остров горивото скоро ще се превърне в проблем. Крачех нетърпеливо пред палатката в очакване водата да заври. Чувствах се като вързано куче, чиито другари се скитат свободно.

Воините на хетгурда бяха издигнали заслоните си в отделна редица и си донесоха собствени припаси. Всеки имаше отделна малка палатка. Наблюдавах ги крадешком. Всички бяха опитни ветерани. Не знаех имената им. Беше ми казано, че за тази задача има значение единствено към кой клан принадлежат, а това си личеше от татуировките им. Мечокът, едър и тъмен както подобава на името му, като че ли бе главният сред тях. Бухалът бе по-слаб и по-възрастен — техният поет и бард. Гарванът бе тъмнокос като гарван и със същите блестящи очи. Тюленът бе дребен и набит, с два липсващи пръста на лявата ръка. Най-младият от групата бе Лисугерът. Изглеждаше кисел и явно не му се искаше да е на Аслевял. Орелът бе висок и дългокрак, на средна възраст. Тази вечер той стоеше на стража, докато останалите седяха с кръстосани крака около огъня си, ядяха и тихо разговаряха. Забеляза, че ги наблюдавам, и отвърна на погледа ми с безизразна физиономия.

Не усещах враждебност от тяхна страна. Работата им бе да следят дали спазваме правилата на хетгурда. Бяха като зрители, очакващи някакво състезание. На кораба общуваха свободно с нас и поетът им бе завързал забавно съперническо приятелство с Кокъл. На брега границите бяха по-твърдо установени, но не вярвах да издържат повече от една-две вечери. Просто бяхме твърде малко, а пейзажът около нас — твърде неприветлив.

До пъстрата шатра на Шута бяха издигнати още две, малко по-големи от нея. Нарческата и Пиотре щяха да се настанят в едната, а другата бе за Сенч и принца. Почти не ги бях видял от слизането ни на сушата. Шутът ги бе поканил в шатрата си, но не знаех какво са си казали вътре. Нито Сенч, нито Предан споделиха нещо чрез Умението. Бях помагал за издигането на двете шатри, но тихият разговор от шатрата на Шута бе толкова мъчителен и неуловим, колкото и долитащият аромат на чая.

Сега, докато вечерта бавно се спускаше над острова, Шутът и Осезаващата котерия на Предан бяха на борда на кораба за прощална вечеря с Аркон Кървавия меч. Нито той, нито воините му щяха да останат с нас. Не можех да разбера логиката на това решение. Дали разграничаваше клана на Глигана от неразумното начинание на Нарвала, или просто командването минаваше към Пиотре? Намръщих се и сритах студената земя. Твърде много неща ми бяха неизвестни. Исках най-малкото да разузная района, но Шишко категорично отказа да се качи отново на кораба въпреки обещанията за разкошна вечеря и остана на острова, за да сподели с нас простите ни дажби и безсмисленото стоене на стража. Чух стъпки по замръзналата земя и се обърнах. Ридъл ни махна и приближи с широка усмивка.

— Завладяващо място. Стига да обичаш сняг, трева и пясък. — Клекна до огъня и протегна ръце да ги стопли.

— Мислех, че ще останеш на кораба с принца.

— Не. Освободи ме. Каза, че няма да има нужда от мен. А и на мен не ми се оставаше. Представата ми за забавление не се връзва с това да стоя и да гледам как другите ядат. С какво си зает тази вечер?

— С обичайното. Да правя компания на Шишко. В момента правя чай.

— Ако искаш, аз ще направя чая — предложи Ридъл. — А ти ще можеш да се разтъпчеш и да огледаш наоколо.

Приех с благодарност. Обърнах се към палатката.

— Шишко, имаш ли нещо против да се поразходя? Ридъл ще ти приготви чая.

Дребният човек се зави по-плътно с одеялото и отвърна намусено:

— Не ми пука. — Гласът му бе дрезгав от кашлянето.

— Е, добре. Сигурен ли си, че не искаш да дойдеш? Ако се пораздвижиш малко, ще се стоплиш. Не е чак толкова студено, Шишко.

— Не ща — отговори той и се извърна.

Ридъл ми кимна съчувствено и ми даде знак да се махам. Докато се отдалечавах, го чух да казва:

— Хайде, Шишко, поразмърдай се. Посвири малко със свирката си. Това ще задържи тъмнината.

За моя изненада Шишко се съгласи. Чуха се колебливите звуци на майчината му песен. Буквално почувствах как вниманието му се съсредоточава върху мелодията и усетих отпускане във враждебността, която насочваше към мен чрез Умението. Беше като да се освободиш от тежък товар. Макар че музиката често прекъсваше, когато Шишко спираше да си поеме дъх, се надявах, че интересът към свиренето е знак, че състоянието му се подобрява. Искаше ми се да можех да смекча по подобен начин и безпокойството, което усещах между Шута и мен. Не бяхме разменили нито дума, дори не бяхме заставали достатъчно близко един до друг, но въпреки това усещах обидата му като леден вятър по кожата си. Искаше ми се да беше останал в шатрата си тази вечер; моментът бе подходящ да поговоря с него. Но той бе на прощалната вечеря на кораба. Запитах се кой го е поканил — дали принцът, защото е заинтригуван, или Сенч, защото иска да държи смуглия човек под око.