Робин Хоб - Съдбата на Шута

— Късно е — рязко го прекъсна Пиотре. — А ти отплаваш със сутрешния отлив, братко. Да прекараме още една добра нощ в легла, преди да посрещнем суровите условия на острова. Съветвам те и ти да си легнеш, принц Предан. Утре трябва да тръгнем рано по пътеката, за която казват, че водела до истинския дракон. Чака ни тежък преход. Най-добре е всички да отпочинем.

— Мъдро предложение от мъдра глава. Е, в такъв случай, късмет и лека нощ — побърза да се съгласи Аркон.

Е, това беше добре изиграно — отбеляза Сенч, докато останалите напускаха палубата. — Аркон явно се усети, че разказва истории, които Пиотре не иска да научаваме. Виж какво можеш да откриеш, Фиц.

Как реагира Шутът? — попитах рязко.

Не обърнах внимание — безцеремонно отвърна Сенч.

А как е пристигнал? Защо е тук? Защо не ми даваш възможност да говоря с него? — Не можех повече да сдържам въпроса, нито да скрия напълно раздразнението си, че все още не са споделили отговорите с мен.

О, я стига си се цупил — пренебрежително отговори Сенч. — Каза ни съвсем малко. Знаеш го какъв е. Изчакай до утре, Фиц. След като се върнем на сушата, можеш да го разпитваш колкото си искаш. Несъмнено ще е по-открит с теб, отколкото с нас. Колкото до това защо го държим близо до нас, причината е, че искам да е по-далеч от воините на хетгурда, не от теб. Вече каза, че ще направи всичко по силите си, за да ни убеди да не убиваме дракона. И беше достатъчно объркващ, чаровен и загадъчен, за да заинтригува Пиотре и Кървавия меч, но си мисля, че нарческата продължава да се страхува от него. Не смее да го погледне в очите.

Принцът също се включи.

Отначало хората на хетгурда помислиха, че това е някаква измама от наша страна, че сме домъкнали тук някакъв таен съюзник. Когато възразихме, че не е имало как да знаем какви условия ще наложи хетгурдът, признаха, че това е малко вероятно.

Нарческата и Пиотре как реагираха на твърдението му, че ще помогне на дракона? — попитах.

Сенч явно вече бе мислил по този въпрос.

Реагираха странно. Очаквах, че ще негодуват, но Пиотре изглежда облекчен, почти радостен, че го вижда тук. Колкото до мен, благодарен съм, че не каза нищо повече. Моля те да водиш дискусиите си с Шута по-далеч от ушите на Пиотре и нарческата. Ако открият, че сте стари приятели, може да решат, че и ти си против мисията.

В мисълта на Сенч се долавяше предупреждение, сякаш изпитваше лоялността ми. Не му обърнах внимание.

Ще изчакам удобен момент и ще говоря с него насаме.

Именно. — Отговорът му бе нещо средно между потвърждение и заповед.

Хората на кораба вече се разотиваха по леглата си. Хвърлих поглед към лагера. Сякаш всички вече си бяха легнали. Огънят догаряше. Не бях изял вечерната си дажба. Горещата каша сигурно щеше да изглежда като пищно угощение към края на мисията, но засега не ме привличаше особено.

Морето се бе оттеглило достатъчно, за да мога да обиколя целия дракон, без да се мокря по-нагоре от глезените. Знаех, че на сутринта ще съжалявам за подгизналите ботуши, но сега бе най-добрата ми възможност. Създанието бе изваяно не от Умела котерия, а от слугите на Бледата жена. Мислех си, че зная защо. Отдавна подозирах, че Славен и майстор Гален са продали част от библиотеката. Дали Кебал Тестото, военачалникът на островитяните по време на Войната на Алените кораби, не се бе сдобил със свитъците? Дали заедно с Бледата жена не бяха опитали да създадат свои дракони, за да ги използват срещу Шестте херцогства? Бях почти сигурен, че е така.

Приближих блестящия мокър камък и забелязах, че по него няма полепнали водорасли и раковини. Беше толкова чист и черен, колкото и в деня, когато са го оформили. Предпазливо го докоснах. Беше студен, мокър и твърд — и Осезанието бръмчеше в него. Също като спящите каменни дракони навремето. И в същото време някак различно. Не можех да определя как, докато не докоснах съседния блок. В него също се таеше живот. Но двата камъка бяха различни. Предпазливо, опасявайки се от някакъв магически капан, насочих към тях Умението си. Нямаше нищо. Прокарах длан по гладката мокра повърхност. И изведнъж чух объркани развълнувани гласове, които след миг замлъкнаха.

Бавно завъртях глава и едва тогава си дадох сметка колко глупава е постъпката ми. Умелата глъчка, която усетих, не бе някакъв заглушен от разстояние или преграда разговор. Внимателно, сякаш докосвах горещ въглен, прокарах пръсти по камъка пред мен. Отново долових множество объркани гласове, говорещи едновременно някъде много далеч. Избърсах несъзнателно длан в ризата си и отстъпих назад. С безпокойство обмислих споходилата ме идея.