Робин Хоб - Съдбата на Шута

Вървях към палатката си и си мислех за това тяхно поверие. Явно в миналото някой или нещо е приемал подобни дарове. Дали наистина някой е живял на този остров? Или храната е била отмъквана от някакво създание като плъха-разбойник, с когото искаше да се сприятели Пъргав?

Шишко тъкмо се събуждаше. Изглеждаше малко по-благоразположен към мен и ми позволи да му помогна да се облече по-топло. Получи пристъп на кашлица, от който остана със зачервени бузи и без дъх. Разтревожих се повече, отколкото показах. Продължителното кашляне може да събори и яки воини, а Шишко не бе нито голям, нито особено здрав. От доста време се бореше с това белодробно заболяване, а сега му се налагаше да живее в мизерна палатка, пронизвана от ледени ветрове. Премълчах тревогите си, докато го водех към огъня за гореща каша и чай.

Ридъл и останалите гвардейци бяха под въздействието на онзи черен хумор, който е типичен за мъже, на които им предстои да се изправят пред трудна и може би доста неприятна задача. Разменяха си груби шеги, ругаеха храната и подмятаха хапливи забележки за „бавачките“ ни от хетгурда. Лонгуик стоеше малко настрана и след края на закуската намери работа да им запълва времето. Беше приел, че дългът ми към короната е да наглеждам Шишко, и затова не ме натовари с нищо. Поведох Шишко на разходка. Не каза нищо за кариерата и ледения поток, нито за надвисналия над нас ледник. Но когато нарочно го поведох покрай брега към намиращия се под водата дракон, той поклати сериозно глава.

— Това място е лошо. — Огледа се бавно и добави: — Лоши неща са ставали тук. И сякаш стават и сега.

Искаше ми се да задълбая по темата, но в същия миг той вдигна късата си ръка към корабите.

— Идат!

Прав беше. Лодките се приближаваха. В едната се намираха Пиотре, Кървавия меч и нарческата. Сенч, принцът, Любезен, котаракът му и Уеб бяха във втората. Последни бяха Шутът, Пъргав и Кокъл. Менестрелът изглеждаше доста въодушевен, разпалено ръкомахаше и обясняваше нещо, а Пъргав се беше ухилил доволно. Въздъхнах и се усмихнах. Шутът ги бе очаровал с лекота. Искаше ми се да не беше тук. Страхувах се от предсказанията му за самия себе си. И в същото време не можех да отрека, че се радвам да го видя. Беше ми липсвал.

Двамата с Шишко не бяхме единствените посрещачи. Ридъл и един от гвардейците изтеглиха лодката на Пиотре над линията на прибоя. Двамата с Лонгуик направихме същото с лодката на принца, а после и на Шута. Той слезе, без изобщо да погледне към мен и да издаде, че ме познава. Хората на хетгурда наобиколиха Аркон Кървавия меч. Изобщо не опитаха да понижат гласовете си, когато му обясниха, че Черният мъж не е приел дара им. Затова смятаха, че всички следва да разберем, че мисията ни на това място дълбоко го обижда. Нарческата трябвало да размисли и да освободи принца от задачата.

Знаех, че са разтревожени. Но нямах представа, че това е толкова важно за тях — добавих, след като бях разказал на Сенч и принца за сутрешната случка при каменната маса. И двамата не ме погледнаха, докато им предавах информацията. Чакаха любезно, на известно разстояние от разискванията около Кървавия меч и Пиотре. Самата нарческа стоеше отделно от мъжете и се взираше в морето. Беше като изваяна от камък; на лицето й се четеше твърда решимост и примиреност.

Дискусията за Черния мъж продължаваше, но Шутът отвлече вниманието ми от нея. Приближаваше, като бъбреше приятелски с Кокъл и Пъргав. Облеклото му в черно и бяло толкова силно напомняше за времето, когато бе шут на крал Умен, че гърлото ми се сви. Хвърли ми бърз поглед с очите си с цвят на бренди. После вниманието му се насочи към разговора на воините на хетгурда с Пиотре и Кървавия меч. Сякаш гледах как ловджийско куче замръзва, надушило следа. Съсредоточи се върху тях и ги приближи, без изобщо да го е грижа дали няма да приемат постъпката му за нахална.

Разговорът се бе превърнал в спор и участниците изричаха гневните си думи толкова бързо и гърлено, че едва ги разбирах. Пиотре се отдели от групата и скръсти ръце на гърдите си. Извърна се и се загледа някъде настрани, но в същото време шумно удари ножницата си. В Шестте херцогства нямаме подобен жест, но значението му беше повече от ясно. Ако някой искаше да спори още с него, трябваше да го направи с меч в ръка. Хората на хетгурда отместиха погледи от него — не приеха предизвикателството. Наобиколиха Кървавия меч, който разпери безпомощно ръце, след което махна към дъщеря си и сви рамене, сякаш искаше да каже, че никой мъж не може да разбере мотивите на една жена. Това като че ли реши нещо.