Робин Хоб - Съдбата на Шута

Лонгуик раздаде на всички ни пръчки с метални накрайници — нещо, което изобщо не бих се сетил да взема. След малко обаче Сенч ни свика, преди да тръгнем, и стана ясно, че за това оборудване се е погрижил Пиотре.

Той и нарческата бяха натоварени като всички останали. Елиания чакаше до трите шейни, също осигурени от Черната вода, които вече бяха натоварени с много от продоволствията. Дългото й палто беше от снежна лисица. На главата си имаше пъстроцветна плетена шапка и пищната й черна коса бе прибрана под нея. Широките й ботуши бяха от моржова кожа, върху тях имаше гети от еленова, пристегнати с ремъци чак до коленете. Със сериозната си физиономия имаше вид, сякаш я бяха приготвили да става невеста на снега. Пиотре изглеждаше още по-едър до нея в черните си дрехи от вълча и меча кожа. Приличаше на върколак от приказките повече от всеки Осезаващ. Дебелите му дрехи го правеха почти смешно огромен. Но всички бяхме сериозни, когато той се обърна към нас и заговори така, че да не пропуснем нито дума.

— Знам къде спи драконът — рече той. — Бил съм там два пъти. Но въпреки това няма да ми е лесно да ви заведа. Това, че знам къде се намира нещо на ледник, не означава, че зная как да стигна до него. Ледниците не са като скалата и земята, които си остават едни и същи с години, а този, който трябва да прекосим, е от най-подвижните в целия свят. Ледниците се движат насън и когато се прозяват, отварят широки пукнатини. А когато спят, снегът се трупа отгоре им и крие опасностите от очите на всички. Само най-опитните могат да открият капаните им. Да паднеш в подобна пукнатина е все едно да бъдеш погълнат от снежен демон. Озоваваш се в мрак и настъпва краят. Ще скърбим за загубата, но ще продължим нататък.

Погледът му бавно ни обхождаше. Не бях единственият, който потрепери.

— Вървете след мен — продължи Пиотре. — Но не само в същата посока, а стъпвайте в следите ми. И дори тогава нямайте доверие на леда под вас. Щом навлезем по-навътре в ледника, проверявайте всеки път, преди да направите следващата крачка. Един, двама, трима могат да минат спокойно пред вас, а после кората да не издържи. Винаги проверявайте с пръчката пред себе си. Ще ви омръзне да го правите. Но ако престанете, значи ви е омръзнало и да живеете. — Отново ни изгледа преценяващо. Накрая кимна. — Следвайте ме.

И без да каже нищо повече, се обърна и ни поведе нагоре по склона. Нарческата бе втора. Зад нея тръгна принцът, следван от Сенч. Лорд Златен зае следващото място и никой не възрази. После бе ред на Осезаващата котерия и едната шейна и свидетелите на хетгурда. Зад тях бяха Лонгуик и Хест с втората шейна и Дефт и Ридъл с третата. Аз вървях предпоследен, зад мен тежко стъпваше Шишко. Бях взел част от багажа му, но му оставих нещо, колкото да не нараня гордостта му. Скоро съжалих и се зарекох, че на следващата сутрин ще върви с празна раница. Дори в най-добрите времена късите му крака и големият му корем биха направили прехода труден за него. Натоварен с багаж и досадна кашлица, той просто не можеше да поддържа наложеното от Пиотре темпо. Когато стигнахме ръба на ледника, между основния отряд и нас двамата вече се беше отворила дистанция. Започна прилежната проверка на всяка стъпка и си помислих, че това ще ги забави, за да успеем да ги настигнем. Не бях взел предвид, че Шишко е взел твърде присърце предупрежденията на Пиотре. Мушкаше леда пред себе си преди всяка крачка, сякаш ловеше риба с харпун. Не след дълго вече се бе задъхал, но категорично отхвърляше предложенията ми да проверявам пътя и за двама ни.

— Не искам да бъда погълнат от леден демон — рече намусено.

Виждаш ли следите ни? — попита Предан.

Съвсем ясно. Не се тревожи за нас. Ако стане нужда да ни изчакате, ще ти кажа. Поне Шишко непрекъснато боде с пръчката и това го загрява.

Направо ме прегрява. Тежка работа е! — оплака се Шишко.

— Просто почуквай с пръчката. Не е нужно да я забиваш.

— Нужно е — опроверга ме Шишко.

Реших, че думите са излишни, и го оставих да прави каквото иска, макар че започнах да губя търпение от бавното му темпо. Отегчаваше ме и ми даваше твърде много време за обмисляне на ситуацията. Развоят на събитията не ми харесваше, но в същото време не можех да определя какво точно ме притеснява. Може би Шишко бе прав — лоши неща бяха се случили на това място, а човек оставаше с чувството, че се случват и в момента.

Вятърът духаше постоянно, но небето бе ясно и синьо. От време на време виждах стърчащи от снега стари прътове, по някои от които все още имаше парчета пъстроцветни тъкани. Реших, че маркират пътя, който следваше Пиотре. Той често спираше да изправи някой от тях или да добави ново флагче. Въпреки това основната група се придвижваше по-бързо от нас с Шишко. Гледах ги как се отдалечават и смаляват, докато не се превърнаха в колона малки кукли, изпълняващи странен мушкащ танц върху ледника. Сенките ни постепенно се издължиха и станаха по-тънки, светлосини от леда и снега на кристали. Повърхността, по която се движехме, не ми приличаше нито на лед, нито на сняг. Имаше тънък слой истински сняг, но под него следваха плътни иглички лед и ние ходехме по върховете им.