Робин Хоб - Съдбата на Шута

— Ами… може би можеш да го промениш. Ох, кажи й каквото искаш, стига незабавно да замине за Бъкип и да разбере, че я грози реална опасност. Ще напиша кратко съобщение на майка ми и ще го пусна по птица, просто за да е сигурно, че няма място за възражения. — Стана и въздъхна тежко. — А сега отивам да спя. В истинско легло зад затворена врата, а не на дъска в обща стая, изложен на показ като някакъв ловен трофей. Не помня да съм бил по-уморен.

Бях радостен, че напускам каютата. Разходих се по палубата. Вятърът бе свеж, Риск се носеше в небето пред кораба, денят бе превъзходен. Предан не бе казал, че съм длъжен да разкривам на Копривка, че е моя дъщеря. Но отиването й в замъка Бъкип я поставяше на пътя към знанието. Поклатих глава. Вече не знаех на какво мога да се надявам. Знаех обаче нещо друго, от което се ужасявах. Думите на принца за Тинтаглия ме бяха потресли. Не бях ли прекалено уверен в способността на Копривка да се справи с дракона? Възможно ли бе звярът наистина да знае къде живее тя?

Денят мина бавно. На два пъти проверих Шишко. Беше все така в койката си, с лице към стената. Твърдеше, че го мъчи морска болест. Всъщност подозирах, че вече е свикнал с пътуването по море. Когато му казах, че не ми се вижда да му е лошо и че може би ще му хареса да се разходи по палубата, той почти успя да ми се изповръща върху краката. В крайна сметка напъните му завършиха с ужасен пристъп на дълбока кашлица и реших, че е най-добре да оставя дребния нещастник на мира. На излизане „случайно“ ударих рамото си в рамката на вратата. Шишко се изсмя.

Излязох навън, като си разтърквах натъртеното рамо. На предната палуба намерих Ридъл с парче плат и шепа огладени камъчета. Мъчеше се да научи двама от екипажа на играта на камъни. Извърнах се от тази обезпокоителна гледка и видях Пъргав с Любезен. Котаракът се беше покатерил на една от мачтите и двамата се мъчеха да го убедят да слезе. Капитанът се дразнеше, някои от моряците се веселяха.

Риск кацна на такелажа извън обсега му и започна да го дразни, като леко разперваше криле и крякаше, докато не се появи Уеб и не й нареди да престане и да помогне за свалянето на котарака.

Така измина денят, а после настъпи така ужасната и желана нощ. Върнах се в каютата при Шишко. Пъргав му беше донесъл вечеря и празните съдове на пода показваха, че апетитът му явно е непокътнат. Събрах ги и ги сложих настрана, само за да се спъна в тях миг по-късно. Тихият кикот на Шишко бе единственият знак, че е станал свидетел на непохватността ми. Когато му пожелах лека нощ, не ми обърна внимание.

Беше заел цялата койка. Легнах с одеялата си на пода и доста време се мъчех да се успокоя достатъчно, за да се отпусна и да приближа онова неопределено място между съня и будуването, в което можех да пътувам. Беше си чиста загуба на време. Колкото и да търсех Копривка, не можех да я намеря. Това ме разтревожи достатъчно, за да не мога да заспя, и през по-голямата част на нощта продължих с безплодните си опити. Но колкото повече я търсех, толкова повече я нямаше.

Опитах се да се убедя в задушния мрак на тясната каюта, че ще разбера, ако нещо се е случило е дъщеря ми. Помежду ни имаше връзка чрез Умението. Със сигурност щеше да извика, ако се намираше в опасност. Успокоих се с мисълта, че и преди ме е блокирала от сънищата си; и че ми беше ядосана, че съм „пуснал“ принца в общото ни място последния път, когато се видяхме. Може би ме наказваше по този начин. И докато лежах и се взирах в тъмното, изведнъж се сетих, че последния път, когато видях Тинтаглия, тя заяви, че е способна да ме изолира от Копривка. Какви бяха думите й? „Съвсем сама си, ако реша“. Къде се намираше дъщеря ми в момента? Уловена в кошмар, измъчвана от дракон? Не. Копривка бе показала, че може много добре да се защитава в сънищата. Проклех логиката, на която ме бе научил Сенч — тя ми казваше, че за да постигне целта си, драконът може и да промени бойното поле. Например като подгони дъщеря ми физически.

Колко бързо може да лети един дракон? В състояние ли е да стигне от Дъждовитата река до Бък за една нощ? Не, разбира се. Но не знаех, не бях сигурен. Размърдах се на дървения под и се опитах да се завия с късите одеяла.

Когато най-сетне настъпи утрото, отворих зачервени очи и се изправих. Успях да оплета крака в одеялата, спънах се и ударих болезнено пищяла си. Шишко май проспа ругатнята ми. Излязох навън и отидох направо да доложа на принца. Изслуша ме с мрачно мълчание. Нито той, нито Сенч ми казаха какъв глупак съм бил да оставя дъщеря си беззащитна от дракон в името на собствената й безопасност.